— Няма причина да се притесняваш да кажеш на Ричард каквото и да било. Той е най-добрият ти приятел. Не се притеснявай и от мен, уверявам те. Той го сподели с мен в дълбините на скръбта си по теб, понеже искаше да ми покаже, че ти си нещо повече от обикновена Морещица, че ти си личност със собствен живот и собствени желания, че си открила сродна душа в лицето на един добър човек. Като ми каза това, той ти направи чест. Но аз ще го запазя за себе си. При мен чувствата ти са на сигурно място, Кара.
Кара несъзнателно подръпна кичури коса от русата си плитка.
— Май… никога не съм гледала на това по този начин — искам да кажа, че ми е направил чест, като ти е разказал. Звучи някак… мило.
— Любовта е страст за цял живот, споделена с друг човек. Влюбваш се в човек, който ти се струва чудесен. Ти таиш към този човек най-чисти чувства, а той е отражение на онова, което цениш най-много в живота си. По обясними причини любовта се нарежда сред най-големите награди на живота. Не бива да се притесняваш или да ти е неудобно, че си влюбена. Искам да кажа, ако наистина изпитваш любов към Бенджамин.
— Аз не се срамувам от това — отвърна Кара след кратко замисляне и като че и стана по-леко. — Аз съм Морещица. Но също така не знам и дали чувствата, които изпитвам към него, наистина са любов. Не съм решила за себе си какво точно е отношението ми. Знам със сигурност, че съм много привързана към този човек. Но дали е любов — това не знам. Може да е първата крачка по пътеката на любовта. Трудно ми е да говоря за тези неща. Не съм свикнала да анализирам какво мисля и как се чувствам.
Ничи кимна и пое бавно през сенките.
— Дълго време аз също не знаех какво е любовта. По едно време Джаганг си мислеше, че е влюбен в мен.
— Джаганг ли? Наистина? Бил е влюбен в теб?
— Не, на практика едва ли е било така. Той просто си мислеше, че е. Дори тогава, навремето, аз бях убедена, че това не е любов, макар да не разбирах защо. Понятието на Джаганг за ценност се мени от омраза до похот. Той презира и петни всичко красиво в живота, така че не би могъл да изпитва истинска любов. Той може да я различи като едва доловимото ухание на нещо дразнещо и загадъчно, до което не може да достигне и затова копнее да го притежава.
Въобразяваше си, че може да изживее любов, като ме сграбчи за косата и насила ме пъхне в леглото си. Погрешно интерпретираше радостта си от случващото се като любов. Въобразяваше си, че би трябвало да съм му благодарна, задето изпитва към мен толкова силни чувства, задето страстта му по мен заглушава всичко друго. Тъй като вярваше, че като ме насилва, дава воля на любовта си към мен, се заблуждаваше, че би трябвало да приемам поведението му за благоволение.
— Двамата с Мрачния Рал биха си допаднали — промърмори Кара. — Направо биха били лика-прилика. — Сепна се, внезапно озадачена. — Ти си чародейка. Защо не си използвала силата си, за да подпалиш копелето?
Ничи въздъхна дълбоко. Не беше лесно да се обясни философията на цял един живот с две думи.
— Не минава и ден, без да съжалявам, че не убих този зъл човек. Но тъй като бях възпитана в канона на Братството на ордена, също както и той, бях убедена, че моралните добродетели могат да се осъществят само чрез саможертва. Според догмите на Братството човек има задължения към хората в нужда. Всичко това се налага под знамето на общото благо и усъвършенстването на човечеството или изпълнено с чувство за дълг покорство пред Създателя.
Според идеологията на Ордена ние трябваше да отдаваме себе си не на онези, които бяха смятани за най-достойните представители на човешкия род, а на най-лошите сред тях — не защото са си го заслужили, а именно защото не са. Това, твърди Орденът, е сърцето на морала и единствен начин за спечелване на право за влизане във вечната светлина на Създателя в другия живот. Това е саможертвата на добродетелните в услуга на злодеите. Никога не се споменаваше истинската причина да се подхожда така — голата алчност за недостигнатото.
Светските нужди на Джаганг се въртяха около слабините му. Аз имах онова, от което той си мислеше, че има нужда, така че мой морален дълг беше да се жертвам за нуждите му. Особено при положение, че той е водачът, който разгласява моралното учение на Ордена сред езичниците по света.
Когато Джаганг ме биеше почти до припадък, а после ме хвърляше в леглото си, за да задоволи долните си страсти, аз вършех онова, което ме учеха, че е не само правилно, но и мой морален дълг. Ненавиждах това, което правех, и си повтарях, че съм лош човек, щом го мразя.
И понеже бях убедена, че съм лош човек, смятах, че заслужавам цялата болка, която получавах, в този свят и наказанието в следващия. Не можех да убия човек, който — според постулатите на Братството на ордена — ме превъзхожда морално, тъй като е в голяма нужда. Как да нараня онзи, на когото цял живот ме обучават да служа? Как да възразя на сторената ми болка, когато заслужавах всичко това, че и още отгоре? И на какво да възразя? На справедливостта ли? Това е безкрайният, потискащ капан на внушенията за дълг към великото добро.