— Не му ли се доверяваш?
— Не съм сигурна на кого да се доверявам, По — въздъхна Битърблу. — Отдъхнах си обаче, защото можах да обсъдя с монсийската стража убийствата на търсачите на истината и най-сетне разчитам на помощта им.
— Дай списъка и на Гидън, когато се върне от Естил. Няма го от три седмици. Скоро ще пристигне.
— Да. Вярвам на Гидън — каза Битърблу.
По помълча известно време.
— Да — кимна малко мрачно накрая.
— Какво има, По? — попита тихо Битърблу. — Знаеш, че рано или късно ще ти прости.
— О, Бръмбарче, страхувам се до смърт да кажа на татко и на братята си — призна той. — Ще се ядосат повече и от Гидън.
— Хм… Решил ли си твърдо да им разкриеш тайната си?
— Не. Първо искам да го обсъдя с Катса.
Битърблу почака малко, за да овладее мненията и тревогите си, с които го заливаше, включително безпокойството си как би протекъл подобен разговор и защо Катса не се е върнала, след като замина просто да проучи някакъв тунел.
— Е, Рор знае, че работиш за Съвета, нали? — подхвана най-после тя.
— Да.
— Знае също, че Скай предпочита мъже. Примири се с тази изненада, нали?
— И в двата случая не беше лесно. Имаше доста крясъци — отбеляза По.
— Не ми приличаш на човек, неспособен да изтърпи малко крясъци — успокои го ведро Битърблу.
Той се усмихна и безнадеждно, и смутено.
— Да си крещим с Рор и да си крещим с Катса са две съвсем различни неща. Той ми е баща и крал. Лъгал съм го през целия си живот. Той се гордее с мен, Битърблу. Разочарованието ще го разтърси и ще излее целия си гняв върху мен.
— По?
— Да?
— Когато мама беше на осемнайсет и Лек я избра, кой одобри брака им?
По се замисли.
— Крал беше татко. Сигурно е бил той. По молба на Ашен.
— Значи Рор познава чувството да предадеш любим човек, По.
— Но той не е виновен. Лек е дошъл в двора му и е заблудил всички.
— Дали това утешава Рор? — попита тихо тя. — Той е бил крал и неин по-голям брат. Позволил й е да замине, за да я тормозят.
— Опитваш се да ме успокоиш, предполагам — констатира По с отпуснати рамене. — Аз обаче мисля друго. Ако Рор е бил наясно, че съм четец на мисли, щеше да ме представи на Лек, за да проучи кандидата за ръката на Ашен. И навярно щях да предотвратя всичко.
— На колко години си бил тогава?
По пресметна наум.
— На четири — изненада се сам от отговора.
— По, как би постъпил според теб Лек с четиригодишно момченце, узнало тайната му, което се опитва да я разкрие на всички?
По замълча.
— Майка ти настоя да излъжеш за Дарбата си, нали?
— И дядо — добави По. — За да съм в безопасност. Страхуваха се, че татко ще ме използва.
— Постъпили са правилно. Навярно са опазили живота ти. Когато го обмисли, Рор ще разбере, че са взели най-доброто решение. Ще ти прости.
В кабинета си Битърблу вече не виждаше необходимост да се преструва, че не знае някои неща. Руд и Дарби не бяха осведомени как се е сприятелила с Теди и Саф, но фактът, че черпи информация от тях, не беше тайна.
— Разбрах, че Ранмуд е съсипал градските училища — уведоми ги тя. — Почти никой не учи история и четене. Налага се незабавно да разрешим този срамен проблем. Какво предлагате?
— Простете, кралице, много ми е зле — отрони разтреперан Дарби, чието лице лъщеше от пот. Обърна се и побягна навън.
— Какво му е? — попита многозначително Битърблу, понеже знаеше отговора.
— Старае се да не пие, кралице, понеже отсъствието на Тиел налага да сме винаги на разположение — обясни спокойно Руд. — Успее ли, призляването ще отшуми.
Битърблу погледна изпитателно Руд. Краищата на ръкавите му бяха лекьосани с мастило, бялата му коса, обикновено причесана внимателно над плешивото му теме, висеше в безпорядък. Очите му бяха смирени и тъжни.
— Питам се защо не сме работили по-често заедно, Руд. Преструваш се по-малко от другите — отбеляза тя.
След кратко колебание, което тя разтълкува като израз на скромност, Руд предложи:
— Да се заемем тогава заедно с въпроса за училищата. Дали да не създадем ново министерство, отговорно за образованието? Ще ви представя подходящи кандидати за министри.
— Уместно е, разбирам, да съберем всеотдаен екип, но да не прибързваме. — Битърблу погледна високия часовник на стената. — Къде е капитан Смит? — попита, защото Смит бе обещал да й докладва лично всяка сутрин как напредва издирването на Ранмуд. Сутринта вече бе отминала.
— Да го потърся ли, кралице?
— Не. Да обсъдим по-подробно въпроса за училищата. Ще ми обясниш ли как работят сега?
Малко странно се чувстваше в присъствието на човек, който в най-неочаквани моменти й напомняше остро за Ранмуд. Непретенциозният Руд бе сякаш коренна противоположност на брат си, но тембърът му напомняше неговия глас, особено когато заговореше по-уверено. Същото важеше и за лицето му под определен ъгъл. От време на време тя поглеждаше към празните прозорци, чудейки се как мъжът, седял толкова често по первазите им, се е оказал способен да прониже смъртоносно с нож заспалите си жертви и да се опита да я убие.