— Благодаря! — възкликна изненадано Битърблу. — Кажи ми името си, та да ти върна брошката.
— Казвам се Девра, кралице, и работя при обущаря.
— Обущар ли! — Битърблу потупа брошката, когато морето от хора в коридора ги повлече напред. — Не знаех, в двореца има обущар! — промърмори по-скоро на себе си и после с въздишка погледна косо към Гидън.
Одеялото се влачеше след нея все едно е шлейф на елегантна и скъпа пелерина. Почувства се, странно, като кралица.
Битърблу никога не бе чувала такава шумотевица и не беше виждала толкова хора да работят с такова трескаво темпо както в кухнята. С удивление разбра, че там Даровит мъж с доста налудничав поглед преценява по външния вид на човек и най-вече по миризмата му каква храна ще му се услади най-много в момента.
— Понякога е приятно да ти кажат какво искаш — сподели тя с Гидън, вдъхвайки благоуханната пара, надигаща се от чашата й с горещ шоколад.
Когато По дойде и застана предпазливо пред Гидън, присвил устни и скръстил ръце, Битърблу го видя през очите на мидлънския лорд и осъзна колко е отслабнал. Двамата се измериха мълчаливо с погледи.
— Трябва ти храна — прецени Гидън. — Седни, та Джас да те подуши.
— Той ме смущава. Безпокоя се какво долавя обонянието му — По се настани послушно до масата.
— Притеснително е да тънеш в неизвестност, нали? — отвърна сухо Гидън и загреба лъжица от бобената чорба с шунка. — Изглеждаш ужасно. Възвърна ли си апетита?
— Ненаситен съм.
— Студено ли ти е?
— Защо? Ще ми дадеш подгизналото си палто ли? — изсумтя засегнат По. — Не се дръж, все едно е настъпил сетният ми час. Защо Битърблу е наметната с одеяло? Какво й направи?
— Винаги съм те харесвал повече, когато Катса е с теб — сподели Гидън. — Толкова противна е към мен, че компанията ти ми се струва несравнимо по-приятна.
— Нарочно я провокираш — подсмихна се По.
— Лесно се поддава на провокации — Гидън побутна дъската с хляб и сирене, та По да я стига по-лесно. — Понякога се дразни дори как дишам. Е? — смени рязко темата. — Имаме проблеми и искам да ги обсъдим. Хората в Естил са непоколебими. Но Катса е права — нямат план за действие, след като детронират Тигпен. А Тигпен има свита от лордове и дами, сребролюбци, предани на краля и още по-предани на себе си. Ако не ги неутрализираме, всеки от тях може да узурпира властта и положението изобщо да не се подобри. Хората, с които разговарях, не искат да имат нищо общо с естилските благородници. В Естил не вярват на никого, който не е страдал колкото тях.
— Доверяват се обаче на нас?
— Да — кимна Гидън. — Тираничните управници гледат с лошо око на Съвета, а и помогнахме на нандерците да детронират Драудън. Мисля, че ако Рафин ги посети в качеството си на наследник на мидлънската корона и на изпаднал в немилост син на Ранда, ще ги предразположи, понеже е изключително деликатен. Налага се и ти да отидеш, разбира се, за да приложиш… — Гидън размаха безцелно с лъжицата си — … уменията си. Добре е всъщност, че не ме придружи сега, щом си смятал да се разболееш. От друга страна, щеше да ми бъдеш полезен в тунела, както и в Естил. Съжалявам, По.
По лицето на лиенидския принц се изписа изненада. Битърблу не го виждаше често стъписан. Той прочисти гърло и примигна.
— И аз съжалявам, Гидън — отвърна и… толкова.
На Битърблу внезапно й се прииска и Саф да й прости толкова благородно.
Джас се появи, подуши По, подуши отново Гидън и явно реши, че на двамата са им необходими половината провизии в кухнята. Битърблу седеше, слушаше ги как кроят планове, отпиваше от горещия шоколад и се опитваше да си намери място върху стола, което да й причинява по-малко болка. Претегляше всяка дума и понякога се намесваше, особено когато По засегна темата за личната й безопасност. През цялото време поглъщаше с поглед чудото, наречено дворцова кухня. Седяха до маса в ъгъла, където се намираше пекарната. От там стените се простираха до безкрайност в двете посоки. От едната страна се намираха пещите и огнищата, вградени във външните стени на замъка. През високите прозорци без стъкла се сипеха снежинки и се топяха върху печките и хората.
Под съседната маса се издигаше планина от картофени обелки. Анна, главната пекарка, застана пред редица огромни нощви, покрити с кърпи. Започна да повдига кърпите една по една и да натиска тестото под тях. Пронизителен крясък призова кавалкада помощници с навити ръкави. Всички застанаха пред нощвите, наизвадиха големи топки тесто и се втурнаха да ги месят, поклащайки гърбове и рамене. Анна също се строи до тях. Месеше с една ръка, а другата висеше до тялото й. Съдейки по вдървената й поза, Битърблу предположи, че се е наранила. Мускулите на здравата й ръка, на раменете и на врата й се издуваха, докато работеше. Силата й заплени Битърблу не защото месеше с една ръка, а заради самите движения — грубовати и същевременно плавни. Прииска й се да усети какво е да пипнеш коприненото тесто. Разбра, че скоро — не тази вечер, ала навярно утре — ще яде картофен хляб от тази топка тесто или от някоя от другите.