Выбрать главу

— Съгласна съм, че пробуждането не бива да е толкова болезнено — каза му вежливо Битърблу.

Напоследък Обичливко живееше двойствен живот — едното му аз й съскаше с омраза, другото я следваше мрачно и понякога заспиваше, притиснато до нея. Не се преместваше, когато го подканваше, и тя се отказа от опитите да му влияе.

Новият ръкопис бе озаглавен „Монархията е тирания“.

Битърблу избухна в смях. Обичливко прекрати тоалета си и я погледна подозрително, вдигнал крак във въздуха като печено пиле.

— Не се учудвам защо Дийт ми подхвърли книгата така — сподели Битърблу. — Сигурна съм, че е изпитал искрено задоволство.

После смехът й секна. Обърна се назад, погледна към момичето от скулптурата и се втренчи в упоритото му, предизвикателно лице. Помисли си, че то сигурно разбира тиранията и се преобразява в скала, за да се защити от нея. Сетне отклони очи към жената от гоблена, чиито очи срещнаха нейните — дълбоки и спокойни, сякаш разбират всичко на света.

_Бих искала да ми е майка_, рече си Битърблу и едва не извика, жегната от собствената си неблагодарност. _Мамо? Не го мислех наистина. Просто… тя е застинала в мигновение, когато всичко е просто и ясно. Простите ни и ясни моменти са толкова ефимерни! А как мечтая за непринуденост и яснота!_

Постара се да се съсредоточи отново върху препрочитането, прекъснато от появата на Дийт. Мразеше книгата за творческия процес. Страница след страница предъвкваше мисъл, която се изчерпваше с две изречения: творецът е празна стомна; напълва се с вдъхновение и излива изкуство. Битърблу не разбираше от творчество; нито тя, нито приятелите й бяха творци. Книгата обаче й се струваше съмнителна. На Лек му бе угодно хората да са празни, та да им налива своите мисли и желаната от него реакция да се излива навън. Най-вероятно Лек е упражнявал власт над творците си; контролирал ги е, а после ги е убивал. И, разбира се, му е допаднала книгата, описваща вдъхновението като… разновидност на тиранията.

На петнайсетия ден от изчезването на Ранмуд Битърблу разчете нещо интересно в бродерията.

„Болницата му е на дъното на реката. Реката е костница. Проследих го и видях какво чудовище е. Скоро трябва да избягам с Битърблу.“

Това беше всичко. Седнала върху пурпурния килим с разстлан чаршаф в скута си, Битърблу се бореше с болката в рамото си, когато си спомни какво бълнуваше По: „В реката плуват мъртъвци“.

_По, ако пресуша реката, ще намеря ли кости?_ — попита го мислено тя.

„НЯМА КОСТИ“, дойде отговорът на По, написан шифровано, ала с мастило вместо с графит и със спретнатия почерк на Гидън. Бележката беше дълга и тя се зарадва, че Гидън е услужил на По.

„Няма и болница. Не знам откъде са се пръкнали халюцинациите. Думите не отговарят на това, което видях — как Тиел прекосява Крилатия мост, макар мостът да е извън обсега на сетивата ми, и как братята ми организират ръкопашни двубои по тавана. Имай го предвид за в бъдеще, когато ме молиш да следя Тиел. Умът ми не може да е навсякъде. На два пъти през последните нощи обаче го усетих да влиза в тунела към Източния град. Усещам как и ти бродиш като изгубена овца. Защо не се отбиеш в художествената галерия? Хава често прекарва нощите там. Запознайте се. Полезна е, непременно се срещни с нея. Но не пренебрегвай навика й да лъже. Развила го е като малка и по принуда. Отраснала в двореца с майка и чичо, приближени на краля. Налагало се да се дегизира, за да не я забележат. В резултат е останала без приятели и скита из Монсий. Понякога попада в орбитата на хора от сорта на Данзол. Сега се стреми да казва истината. Настоявам да се запознаете“.

_Добре, ще се срещна с приятелката ти, навикнала да лъже. Сигурно ще се спогодим_, отговори му мислено тя, сбърчила чело.

Същата нощ Битърблу взе лампа и тръгна към художествената галерия. Не знаеше най-прекия път, но понеже залата се намираше на последното ниво, няколко етажа над библиотеката, тя се насочи на юг през коридорите със стъклени тавани. Парченца лед отскачаха от стъклата над нея.

Изведнъж се закова на място, удивена, защото по стъклото на четири крака лазеше човек и го бършеше. На покрива в студа, посред нощ, в суграшицата. Беше Фокс, разбира се. Тя забеляза кралицата долу и й махна.

Дарбата й е лудост, помисли си Битърблу и продължи напред. Чиста лудост.

Художествената галерия приличаше на библиотеката. Помещенията се редяха едно след друго с неочаквани ниши и обратни завои, поставящи на изпитание чувството й за ориентация. В светлината на единствената й лампа празните пространства и проблясването на цветовете по стената бяха зловещи и я смущаваха. Краката й почти не издаваха звук по мраморния под. Съдейки по напушилите я кихавици, вероятно стъпваше по килим от прах.