— Какво те заинтригува?
— Фокс спомена покоите на Лек. Аз пребърках джоба й и намерих ключовете. Предположих какво отключват. Исках да видя покоите с очите си. Мислиш ли, че Теди, Тилда и Брен биха ми простили, ако пропусна възможността да разкрия някои истини, докато съм в двореца?
— Мисля, че Теди би те посъветвал да спреш да губиш и моето време, и времето на Съвета — тросна се Битърблу. — А и знаеш, че охотно бих описала покоите на Лек на Теди. Проклятие, Саф! Пожелае ли, ще го заведа лично там да ги види.
Входната врата проскърца отново.
— Приключихме! — отсече Битърблу, изведнъж притеснена за Саф, ако идваха други, а не По или Мадлен. Или Дийт. Или Холт. Или Хава.
_Само на шепа хора ли се доверявам_, подбели мислено очи Битърблу.
— Оздравя ли принц По? — попита припряно Саф.
В стаята влетя Катса.
— Оздравял ли? От какво? — извика тя.
— Катса! — възкликна Битърблу, отмаляла от сладко облекчение, което напълни със сълзи очите й. — Не бой се. Добре е.
— Да не би… — Катса забеляза непознатия. — Той ли… — подхвана объркано тя.
— Спокойно, Катса — обади се Гидън. — Спокойно — повтори и й протегна ръка. Тя я улови след моментно колебание. — Разболя се, но сега е добре. Всичко е наред. Ти защо се забави толкова?
— Няма да повярвате!
Пристъпи и Битърблу я прегърна с една ръка.
— Кой ти направи това? — прокара леко пръсти по превръзката.
От щастие Битърблу забрави болката. Зарови лице в студената кожена наметка на Катса, вдъхна странната й миризма и не отговори.
— Дълга история, Катса — обади се Рафин иззад тях. — Случиха се много неща.
Катса се надигна на пръсти да го целуне. Втренчи се с присвити очи в Саф над главата на Битърблу, после погледна към Битърблу, после отново към него. Подсмихна се, докато Саф я зяпаше със зейнала уста и с най-големите разноцветни очи на света. Златото в ушите и по пръстите му проблясваше.
— Здрасти, моряче — поздрави го Катса и попита Битърблу: — Напомня ли ти някого?
— Да — отвърна Битърблу, имайки предвид Катса, макар да знаеше, че Катса има предвид По. — Откри ли тунела? — прошепна, без да се отлепя от нея.
— Да. Прекосих го чак до Естил. Открих и още нещо. През един процеп. Навсякъде имаше пролуки, Битърблу, а въздухът, който се процеждаше през тях, ми се стори по-особен. Миришеше различно. Поразместих няколко скали. Отне ми цяла вечност и предизвиках малка лавина, но успях да проправя път до същински лабиринт от проходи. Тръгнах по най-широкия. Сърце не ми даваше да се върна, макар времето да ме пришпорваше. Понякога съзирах отвори над земята. Казвам ти, Битърблу, непременно трябва да се върнем пак там! Движех се на изток под планината. Гледай какъв плъх ме нападна!
Вратата се отвори отново. Този път Битърблу разбра кой идва.
— Навън! — просъска тя на Саф и посочи с показалец, защото сцената щеше да е лична и непредсказуема, неподходяща за благоговейните очи на Саф. — Излизай! — повтори по-рязко и даде знак на Гидън да го изведе.
Пред прага застана По и се облегна задъхано върху рамката на вратата.
— Съжалявам, Катса, наистина съжалявам — прошепна По.
— И аз — Катса се втурна към него.
Гидън изтегли Саф навън. Катса и По се прегърнаха. По лицата им се стичаха сълзи. Зрелището наистина си струваше, ала Битърблу го пропусна. Цялото й внимание погълна предметът, който Катса бе захвърлила върху масата, хуквайки към По. Дребно, странно и космато нещо. Битърблу протегна ръка.
После я отдръпна уплашено, сякаш я е ухапало.
Беше кожа на плъх, ала необичайна. Почти нормална на цвят, обаче не съвсем. Не сива, а сребриста със златисти отблясъци, искрящи под определен ъгъл. А и не само цветът изглеждаше необясним. Битърблу не можеше да отлепи очи от сребристата кожа. Не бе виждала по-красиво нещо.
Най-сетне се престраши да я докосне. Беше истинска, кожа на истинско същество, убито от Катса.
Битърблу се отдръпна внимателно от масата. По лицето й се стичаха сълзи. Стоеше застинала, подвластна на собствената си лавина от чувства.
31.
Това значеше, че докато реалният свят на Лек е бил изтъкан от лъжи, въображаемият му е бил истински.
Изпрати да извикат Тиел, защото се нуждаеше от него — толкова спешно, че едва по-късно осъзна какво е направила: покани го в стаята, където под кърпата лежеше фалшива корона. Той застана пред прага й с изненадано, ала и обнадеждено лице, и Битърблу неволно му протегна ръка. Изглеждаше изпит, отслабнал. Дрехите му обаче бяха спретнати, лицето — избръснато и бдително.
— Възможно е да се разстроиш, Тиел — предупреди го тя. — Съжалявам, но си ми необходим.