— Сдобряването сигурно ще ме радва, но май нямам сили за постоянни битки — сподели тя. — Предпочитам… нещо по-спокойно.
Гидън се усмихна.
— О, те създават впечатление, че няма нищо по-забавно от сдобряването.
— Не бих се тревожил за тях, кралице — вметна Бан. — Всяка двойка е различна Вселена.
На сутринта Гидън замина да се срещне със съюзник на Съвета от Естил в град Силвърхарт на половин ден езда източно по брега на реката. После изненада всички, като не се върна през нощта.
— Надявам се да пристигне преди зазоряване — каза По на вечеря. — Не искам да тръгвам, преди да се върне.
— За да ме пази ли? — попита Битърблу. — Мислиш, че не съм в безопасност, щом с Катса не сте тук, нали? Не забравяй, че имам кралска и лиенидска стража, а и вече не излизам от двореца.
— Днес най-сетне успях да пообиколя Източния град — уведоми я По. — Кръстосах буквално всички улици. Повъртях се и из Южния град. Не открих Ранмуд. С Бан обсъдихме въпроса за капитана, но решихме, че моментът не е подходящ той или Гидън да тръгнат да го търсят.
— Преди три нощи някой е подпалил пожар и е убил още един приятел на Теди и Саф — каза Битърблу.
— О — сребърната вилица на По изтрополи в чинията. — Иска ми се Естил да не се бе разбунил точно сега. Случват се твърде много неща и нищо не е ясно.
Битърблу се сети за кожата на плъха, напъхана в джоба й, и не възрази. По-рано през деня бе слязла в библиотеката да я покаже на Дийт. По лицето му се смениха осем нюанса сиво.
— Милостиви небеса! — програчи той.
— Какво мислиш?
— Мисля… — замълча, явно сериозно замислен. — Мисля, че се налага да преместя книгите с историите на Лек, кралице. Сега са в раздела за фантастична литература.
— Това ли те тревожи? — изуми се Битърблу. — Къде ще подредиш книгите? Изпрати някой да извика Мадлен. А аз ще седна да чета защо монархията е тирания. — Тя се отдалечи ядно, осъзнала, че думите й не са прозвучали особено хапливо.
Реакцията на Мадлен се оказа далеч по-задоволителна. Вторачена в кожата, тя проточи:
— Ммм…
После обсипа Битърблу с десетки въпроси. Кой я намерил и къде? Как се е държало съществото? Как се е защитила лейди Катса? Срещнала ли е хора? Каква част от тунела е прекосила? Къде точно започва проходът? Какво ще предприемат, кога и кого ще натоварят със задачата?
— Надявах се да чуя медицинското ти становище — съумя да вметне Битърблу.
— Чудновата работа, кралице!
Мадлен се втренчи в гоблена с жената с невероятната коса, завъртя се кръгом и излезе с бърза крачка.
Битърблу въздъхна и погледна изтегнатия върху масата Обичливко. Той присви очи срещу нея и облегна брадичка върху лапата си.
— Добре е да си заобиколен от експерти — подхвърли му тя и разлюля кожата пред носа му. — Как ти се струва?
Обичливко демонстративно се въздържа да изрази каквото и да било мнение.
„Не го пускам в покоите ни. Странно, но той уважи барикадата ми, поставяйки свои стражи пред вратата. Когато посещава гробището си, аз претърсвам стаите му. Търся проход за излизане, но не откривам нищо.
Ако знаех тайните и плановете му, щях ли да успея да го спра? Не мога обаче нито да ги прочета, нито да ги намеря. Скулптурите ме наблюдаваха как търся. Казаха ми, че замъкът крие тайни и той ще ме убие, ако разбере как се промъквам. Беше предупреждение, не заплаха. Те харесват мен, не него.“
Седнала с кръстосани крака на пода на спалнята си, същата нощ Битърблу се чудеше дали си струва да гадае смисъла на прочетеното, след като звучи толкова налудничаво.
— Кралице? — прекъсна мислите й глас откъм вратата.
Битърблу се обърна сепнато. Беше Фокс.
— Простете ми, че се натрапвам, кралице.
— Колко е часът? — попита Битърблу.
— Един след полунощ, кралице.
— Малко късно за ненадейни посещения.
— Съжалявам, кралице, но трябва да ви кажа нещо.
Битърблу побутна чаршафите и застана до тоалетната масичка, за да е по-далеч от тайните на майка си и баща си, докато Фокс е в стаята.
— Слушам те — поощри я тя, разбрала какво ще чуе.
— Намерих ключове, захвърлени в ъгъла на запустяла стая в ковачницата, кралице. Не съм сигурна какво отключват. Не попитах Орник — тя се поколеба — защото се бях вмъкнала тайно, кралице. Не исках да разбере. Той влезе и помисли, че го чакам. Реших, че е по-добре да го оставя да си мисли така.
— Разбирам — отвърна сухо Битърблу. — Не бяха ли просто ключове за ковачницата?
— Пробвах, кралице. Не бяха. Изглеждаха големи, красиви, украсени. Не бях виждала такива. Преди да ви ги донеса обаче, изчезнаха от джоба ми.