— О? Някой ги е откраднал, така ли?
— Нямам представа, кралице — Фокс се втренчи в преплетените си пръсти.
Фокс беше наясно, че Битърблу знае отлично за целодневната й работа на платформата с крадец, очевидно свързан, съдейки по последните събития, някак с кралицата, Битърблу не я винеше, че се въздържа да посочи Саф като извършител на простъпката. Вероятно се опасяваше да не разгневи кралицата.
Същевременно, ако не беше Саф, щеше ли изобщо да й съобщи за ключовете? След кражбата Фокс се видя принудена да каже на Битърблу за тях, защото най-вероятно Саф е информирал кралицата. Независимо какви са били първоначалните й намерения и откъде всъщност ги има.
— Научи ли нещо ново за короната, Фокс? — попита Битърблу, за да свери дали версиите на всички съвпадат.
— Грей отказва да я продаде на вас, кралице. И разпространява слухове. За да ви изнерви, кралице, и да стегне мрежата около вас. Няма да я покаже на хората, от които се боите най-много, но ще ви изнудва да получи желаното със заплахата, че ще им каже.
Историите съвпадаха неуслужливо.
— Много умно — констатира Битърблу. — Благодаря, че ми съобщи за ключовете, Фокс. С Хелда ще си отваряме очите.
Фокс си тръгна и тя отвори сандъка на майка си, бръкна под кожата на плъха и извади ключовете.
Почти бе забравила за тях покрай появата на кожата и плановете на приятелите си. Сега излезе от стаята, понесла лампа. Спусна се по стълбите към лабиринта, опря дясното си рамо до стената и пое по правилните завои.
Първият ключ отвори вратата на покоите на Лек с шумно изщракване.
Битърблу влезе и застана пред бдителните очи на нашарените с боя скулптури.
— Е? — проговори им тя. — Мама ви е питала къде се крият тайните на замъка, но вие не сте й отговорили. На мен ще кажете ли?
Тя обходи статуите с поглед и неволно почувства, че написаното от Ашен всъщност не е лудост. Полагаше усилия, за да не ги възприема като живи, разсъдливи същества. Сребристо-тюркоазената сова от гоблена я наблюдаваше с кръглите си очи.
— Какво отключва третият ключ? — попита ги тя.
После влезе в банята, стъпи на ръба на ваната и натисна всяка плочка по стената зад нея. Натисна и всички други плочки, които стигаше. Отиде в килера и прокара здравата си длан по рафтовете и плотовете. Кихаше, ала натискаше упорито. Върна се в стаята и започна да натиска и да потупва гоблените.
Нищо. Никакви скривалища, пълни с прашасалите тайни на Лек.
Четиридесет и три завоя с рамо, долепено до лявата стена, я доведоха обратно пред стълбището. Докато се изкачваше, долови трели от самотен музикален инструмент. Меланхолични струни, докосвани от нечия ръка. Все пак някой в двореца ми свири, помисли си.
В спалнята Битърблу седна отново върху килима и зачете нов чаршаф.
„Тиел обеща да ми донесе нож при първа възможност. Няма да е лесно. Лек брои всички ножове. Ще се наложи да открадне. Ще завържа чаршафи и ще се спуснем през прозореца. Тиел ме предупреди, че е твърде опасно. В градината обаче има само един страж. По другите маршрути дебнат прекалено много. Тиел обеща да отвлича вниманието на Лек, когато настъпи часът.“
32.
На другия ден Рафин и По препуснаха преди разсъмване — през Източния град и по Крилатия мост. Не след дълго Катса ги последва, оставяйки Бан, Хелда и Битърблу да се споглеждат мрачно на закуска. Гидън още не се бе върнал от Силвърхарт.
По-късно сутринта Дарби изтрополи по стълбите до кабинета й в кулата и пусна сгъната бележка върху писалището й.
— Изглежда спешно, кралице — подсмръкна.
Тя позна почерка на Гидън. Не беше използвал шифър.
„Кралице, елате в конюшните възможно най-бързо и доведете Руд. Бъдете дискретна“.
Не знаеше защо Гидън я кани на такава среща и предположи, че причината едва ли е приятна. Е, той поне се бе върнал невредим.
Руд я последва към конюшните като послушно куче, вглъбен в себе си, сякаш се опитва да изчезне.
— Знаеш ли за какво става дума? — попита го тя.
— Не, кралице — прошепна й съветникът.
Влязоха в конюшните, но Гидън не се виждаше никъде. Тя избра най-близката редица с ограждения за конете и тръгна край риещите с копита и пръхтящи животни. След първия завой забеляза Гидън до вратичката на далечна клетка, надвесен над нещо върху земята. С него бе Орник — ковачът.
До нея Руд изхлипа.
Гидън го чу, обърна се и бързо приближи до тях, препречвайки пътя им. С една ръка спря Битърблу, а с другата задържа Руд на крака.
— Ужасно е. Трупът е престоял известно време в реката. — Поколеба се. — Съжалявам, Руд, но мислим, че е брат ти. Ще познаеш ли пръстените му?