Руд се строполи на колене. Гидън погледна безпомощно към Битърблу. Тя сложи длан върху ръката му.
— Ти помогни на Руд. Знам как изглеждат пръстените.
— Не искам да го виждате, кралице.
— Гледката ще разтърси повече Руд.
Гидън подвикна на Орник през рамо.
— Остани с кралицата.
Ненужна заръка, понеже Орник вече се бе приближил. Миришеше на повръщано.
— Толкова ли е зле, Орник? — попита Битърблу.
— Много зле, кралице — отвърна мрачно ковачът. — Ще ви покажа само ръцете.
— Бих искала да видя лицето му, Орник.
Нямаше представа как да обясни желанието си да види всичко. За да знае и вероятно да разбере.
И, да, позна пръстените, впили се в кожата на ужасно подутата ръка. Останалото обаче беше неразпознаваемо. Нечовешко, зловонно, почти непоносимо.
— Наистина са пръстените на Ранмуд — каза тя на Орник.
_И това отговаря на въпроса дали Ранмуд е единственият организатор на покушенията срещу търсачите на истината. Не той е подпалвал пожари в града преди…_ — тя пресметна наум — _преди четири нощи. И без друго щеше да умре, ако го бяха осъдили за престъпленията му. Защо тогава е толкова ужасно да го видя мъртъв?_
Орник покри тялото с одеяло. Гидън дойде при тях. Битърблу се обърна и видя, че Дарби е коленичил и прегръща с една ръка Руд. Зад тях Тиел пристъпваше от крак на крак с празни очи, като призрак.
— Има ли начин да разберем какво се е случило? — попита Битърблу.
— Не мисля, кралице — поклати глава Гидън. — Тялото е престояло твърде дълго във водата. Три и половина седмици, предполагам, ако е умрял в нощта, когато изчезна. Руд и Дарби смятат, че е самоубийство.
— Самоубийство — повтори тя. — Ранмуд би ли се самоубил?
— За жалост, кралице, налага се да ви съобщя още нещо — продължи Гидън.
— Добре — кимна Битърблу и в същия миг забеляза как зад тях Тиел се отдалечава, тътрейки крака. — Дай ми само минута, Гидън.
Хукна да настигне Тиел. Извика го. Той се извърна вдървено.
— И ти ли мислиш, че е самоубийство, Тиел? Не предполагаш ли, че е имал врагове?
— Не съм в състояние да мисля, кралице — отрони Тиел с глас, който се пропукваше и изтъняваше. — Дали би се самоубил? Дотолкова ли е полудял? Сигурно аз съм виновен, задето му позволих онази нощ да избяга сам. Простете ми, кралице — отстъпи объркано назад. — Простете ми. Аз съм виновен.
— Тиел! — опита се да го спре тя, но той продължи напред.
Битърблу се обърна и видя Гидън в друга алея между огражденията да прегръща мъж, когото не познаваше. Прегръщаше го като отдавна изгубен братовчед. После прегърна коня, явно пристигнал току-що с мъжа. По лицето му се стичаха сълзи.
Какво ставаше? Всички ли бяха полудели? Тя насочи поглед към Дарби и Руд, все още коленичили на земята. Зад тях лежеше покритият с одеяло труп на Ранмуд. Руд плачеше неутешимо. Битърблу предположи, че смъртта на брата винаги наскърбява, независимо в какво се е превърнал братът.
Тръгна към съветника си да изрази съболезнования.
Мъжът, когото Гидън прегръщаше, се оказа синът на иконома му. Конят, който Гидън прегръщаше, бе един от неговите. Със същата тази кобила някой бил в града, когато Ранда започнал да опустошава имението. Никой не сметнал за необходимо да уведоми хората на Ранда, че един кон от конюшните на Гидън липсва.
Всички успели да избягат от сградите. Всички коне оцелели и всички кучета — до най-дребното изтърсаче. От вещите обаче нямало запазено почти нищо. Хората на Ранда претърсили мястото предварително и взели всичко ценно, а после подпалили пожара така, че да е максимално унищожителен.
Битърблу се върна с Гидън в двореца.
— Ужасно съжалявам, Гидън — прошепна тя.
— Успокоително е да споделям мъката си с теб, кралице — отвърна той. — Помниш ли обаче, че исках да ти кажа още нещо?
— За имението ти ли?
Не беше за имението му, а за реката. Битърблу слушаше с ококорени очи.
Реката край Силвърхарт била пълна с кости. Открили ги едновременно с тялото на Ранмуд, защото трупът се бил закачил за риф от кости. Около тялото се бил образувал лед, който го приковал на място. Намирало се при завой, където реката се разливала във вир и почти не се движела. Хората от града избягвали застоялата вода именно защото течението довличало на онова място трупове — мъртви риби и растения, разнасящи зарази, се събирали край бреговете и оставали там, докато се разложат.
Костите били човешки.
— Но откога са там? — обърка се Битърблу. — Дали са на хората, които Лек е изгарял на Чудовищния мост?
— Лечителят не мисли така, кралице. Не откри следи от изгаряне, но призна, че няма опит да изследва кости. Не пожела да гадае откога са в реката. Вероятно обаче не са отскоро. Ако не беше се наложило да ровим, за да измъкнем трупа на Ранмуд, едва ли щяхме да ги открием. Хората избягват тази част на реката, кралице, и никой не стъпва във вира, защото дъното е опасно.