Видя и парче от счупено огледало върху ръба на умивалника.
— Винаги ли си живял в тази стая, Тиел? — попита тя.
— Да, кралице. Съжалявам, че не изглежда по-уютно.
— Тук… те настаниха или ти я избра? — поинтересува се предпазливо Битърблу.
— Аз я избрах, кралице.
— Не ти ли е тясно? Не предпочиташ ли да живееш в покои като моите?
— Не, кралице. — Седна срещу нея. — Тази е съвсем подходяща.
Не беше подходяща. Голият, неудобен куб, сивото одеяло върху леглото, разнебитените мебели ни най-малко не подхождаха на достолепието му, на будния му ум и на важната му роля в кралството.
— Ти ли караш Дарби и Руд да идват на работа всеки ден? — попита го тя. — Никога не съм ги виждала да постоянстват толкова без сривове.
Той огледа дланите си и прочисти деликатно гърло.
— Да, кралице. Днес, разбира се, не настоях Руд да присъства. Признавам, че ги съветвах, когато се допитваха до мен. Надявам се да не го приемете като натрапничество.
— Отегчаваш ли се?
— О, кралице, седя в тази стая без работа и само мисля — разгорещи се той, сякаш самият въпрос го спасява от скуката. — Мислите ме парализират, кралице, когато бездействам.
— И за какво мислиш, Тиел?
— Как ако ми позволите да се върна в кулата, кралице, ще се постарая да ви служа по-добре.
— Тиел, ти ни помогна да избягаме, нали? — прошепна Битърблу. — Дал си нож на мама. Нямаше да се измъкнем без него. И си отвличал вниманието на Лек, докато бягаме.
Тиел постоя вглъбен в себе си, мълчалив.
— Да — отрони най-сетне.
— Понякога сърцето ми се къса, задето не помня — призна Битърблу. — Не помня, че двамата сте били толкова близки приятели. Не помня каква опора си бил за нас. Помня само откъслеци. Как ви отвеждаше двамата долу да ви накаже. Несправедливо е, че не съм запомнила добротата ти.
Тиел въздъхна тежко.
— Кралице, най-тежкото наследство на Лек е, че ни лиши от някои спомени и запечата в паметта ни други. Не сме господари на съзнанието си.
— Бих искала утре да се върнеш — каза тя след малко.
Той я погледна с обнадеждено лице.
— Ранмуд е мъртъв. Страницата е затворена, но загадката не е разрешена, защото някой продължава да преследва в града приятелите ми, търсещи истината. Не знам как ще се спогодим, Тиел. Не знам как ще се научим отново да си вярваме и разбирам, че не си способен да ми помагаш за всичко. Липсваш ми обаче и искам да опитаме.
Тънка струйка кръв се процеди отново, стекла се някъде отвисоко под ръкава на Тиел. Битърблу стана да си върви и очите й обходиха още веднъж стаята. Не успяваше да се отърси от усещането, че прилича на затворническа килия.
Тя тръгна към лечебницата. Огънят в мангалите затопляше стаята на Мадлен, осветена ярко в есенния сумрак и, както винаги, пълна с книги и документи. Убежище.
Мадлен си събираше багажа.
— Костите? — попита Битърблу.
— Да, кралице. Загадъчните кости. Сапфайър се прибра вкъщи да се подготви.
— Ще изпратя неколцина войници от лиенидската стража с вас, Мадлен, защото се безпокоя за Саф. Ще го наблюдаваш ли и ти обаче като лечител? Не съм наясно доколко умее да вади неща от водата, особено в студа, а се мисли за неуязвим.
— Непременно, кралице. А щом се върна, ще погледнем под гипса. Очаквам с нетърпение да изпробвам силата ви и да видя как са подействали лекарствата ми.
— Може ли да меся хляб, след като ми свалиш гипса?
— Ако съм доволна от напредъка ви, да, ще месите хляб. Затова ли дойдохте, кралице? Да поискате разрешение да месите?
Битърблу седна в края на леглото на Мадлен до планина от одеяла, листове и дрехи.
— Не — поклати глава тя.
— Така си и мислех.
Битърблу изрече думите наум, преди да ги произнесе гласно, притеснена да не би Мадлен да я сметне за луда.
— Възможно ли е човек да се порязва нарочно?
Ръцете на Мадлен застинаха. Тя се втренчи в Битърблу. Избута вещите върху леглото със силната си длан и се настани до нея.
— За себе си ли ме питате, кралице, или за някой друг?
— Знаеш, че не бих си причинила такова нещо.
— Бих се радвала наистина да го знам със сигурност, кралице — отвърна Мадлен и замълча с мрачно изражение. — Смятаме, че познаваме някои хора, а те често ни удивляват. Недоумявам как да ви обясня защо някой ще пожелае да се нарани. Дали е наказание за нещо, което човек е неспособен да си прости? Или външен израз на вътрешна болка? Или начин да осъзнаеш, че всъщност копнееш да живееш.
— Не го представяй като жизнеутвърдителен порив — прошепна гневно Битърблу.