Битърблу забрави да ги предупреди; отключи вратата и ги избута вътре, без да спомене на Хава и Холт, че стаята е пълна със скулптури на Беламю. Стъписана, Хава се вторачи в тях, тутакси се превърна в статуя и после пак в момиче.
— Унищожил ги е — прошепна гневно тя, повдигайки фенера си пред най-близката фигура. — Намазал ги е с боя.
— И така са красиви — каза тихо Битърблу. — Опитал се е да ги унищожи, но според мен не е успял, Хава. Разгледай ги. Не е необходимо да ми помагаш за книгите. Остани тук при тях.
Холт стоеше пред скулптура на дете, на което му израстваха криле и пера.
— Това си ти, Хава. Спомням си — отбеляза задавено той.
— Ела с мен, Холт! — прекъсна го Битърблу. — Трябва да ми помогнеш.
Холт обходи с очи стаята. Задържа ги върху празната рамка за легло и после срещна погледа на Битърблу. Побиха я тръпки, защото съзря нещо неусмиримо, което не би искала да вижда в очите на мъж, Даровит със сила и известен с непредсказуемото си поведение.
— Холт? — Протегна му ръка. — Ела с мен.
Холт улови ръката й. Тя го поведе като дете към дъното на стаята и нагоре по стълбите. Показа му дъските, заковани върху вратата на дневната й.
— Ще ги свалиш ли тихо? Ако в лабиринта има монсийски стражи, не искам да ни чуят?
— Да, кралице. — Холт сграбчи първата дъска с две ръце, дръпна я леко и тя се отдели от стената с едва доловимо проскърцване.
Доволна, Битърблу го остави да работи и слезе при Гидън и Бан, които я чакаха, за да минат под гоблена и да им покаже по кой тунел се стига до книгите на Лек.
Влязоха в килера с дневниците и Битърблу помоли Гидън да продължи напред, за да разбере докъде води проходът. Налагаше се някой да провери, а тя не искаше да се отделя от книгите. Двамата с Бан започнаха да ги свалят от рафтовете. Пренасяха ги в покоите на Лек и ги трупаха върху килима. Приглушени звуци издаваха, че Холт продължава да смъква дъски от вратата. Хава сновеше между скулптурите, докосваше ги мълчаливо, бършеше праха по тях.
Битърблу вземаше последните книги от килера, когато Гидън се върна.
— Продължава надолу, кралице, и свършва пред врата. Едва открих лоста, с който се отваря. Води към коридор в източното крило на двореца, където започва тунела към Източния град. Скрит е зад гоблен както всички други тайни врати. Видях гоблена отзад, но ми заприлича на огромна зелена дива котка, разкъсваща врата на мъж. Надникнах в коридора. Мисля, че никой не ме видя.
— Надявам се никой, освен нас да не е разкрил връзката между пъстрите животни и тунелите — прошепна Битърблу. — Яд ме е на По, задето не се е досетил.
— Не е честно, кралице — защити го Гидън. — По не вижда цветове, а и нямаше време да картографира двореца ви.
Сега Битърблу се ядоса на себе си.
— Бях забравила за цветовете. Ама че съм магаре!
Преди Гидън да отговори, ги прекъсна гороломен, далечен трясък. Спогледаха се тревожно.
— Вземи ги! — Битърблу натика в ръцете му по-голямата купчина от останалите дневници, а другите пъхна под мишница.
Шумът не стихна; долиташе отгоре, откъм покоите на Лек. Гидън и Битърблу се втурнаха по тунела.
В стаята Холт повдигаше рамката от леглото във въздуха и я стоварваше върху килима, трошейки я на парчета.
— Вуйчо! — викаше Хава и се опитваше да го хване за ръката. — Престани! Спри!
Бан се боричкаше с Хава, мъчейки се да я отдръпне. Всеки път обаче той я изпускаше, щом тя се преобразеше, накрая простена и се хвана отчаяно за главата.
— Той я уби! — повтаряше Холт като хипнотизиран, повдигаше останките от леглото и ги блъскаше в пода. — Унищожи я! Позволих му да погуби сестра ми!
Рамката, солидна, грамадна, се разлиташе на трески, из стаята хвърчаха отломки, блъскаха се в статуите и вдигаха облаци прахоляк. Хава се препъна и падна, ала той дори не я погледна. Бан я хвана и я изтегли от обсега на Холт. Тя се сви разплакана на пода.
— Свалил ли е всички дъски от вратата? — попита Битърблу, надвиквайки шумотевицата. Бан кимна задъхан. — Пренесете книгите в покоите ми, преди монсийската стража да нахлуе тук! — нареди тя на него и на Гидън.
После клекна до Хава и я прегърна, затворила очи, понеже й призляваше от непрекъснатите преобразявания на момичето.
— Нищо не можем да направим — каза й Битърблу. — Ще почакаме сам да се укроти, Хава.
— После ще се ненавижда — отрони през сълзи Хава. — Това е най-лошото. Опомни ли си, осъзнава, че е обезумял, и се ядосва на себе си.
— Тогава няма да му се пречкаме, за да не излее гнева си върху нас. После ще го уверим, че е наранил единствено някакво си легло.