Не дойдоха стражи. Най-сетне Холт раздроби рамката на трески, рухна сред парчетата по пода и се разплака. Хава и Битърблу седнаха до него, а той започна да се извинява, почервенял от срам. Двете се опитваха да облекчат бремето му с нежни думи.
На другата сутрин Битърблу влезе в библиотеката с дневник под мишница и спря пред писалището на Дийт.
— Дарбата ти е да четеш и да запомняш — подхвана тя. — Работи ли със символи, които не разбираш, или само с познати букви?
Дийт сбърчи нос, ала сякаш цялото му лице се сбръчка.
— Нямам никаква представа какви ги говорите, кралице.
— Шифър. Пренаписал си стотици страници от книгата за шифрите, унищожена от Лек. Разгадаваше ли шифрите, или умееш да запомняш поредици от букви, чието значение не разбираш?
— Сложен въпрос — отвърна Дийт. — Ако им придам значение — дори да е глупаво и да не е истинското — успявам да запомня сравнително кратки пасажи. Колкото до шифрите в книгата, кралице, възстанових ги по памет, понеже ги разбирах. Затруднявам се с дълги поредици от букви или цифри с непонятен смисъл. За щастие лесно разчитам шифри.
— Лесно разчиташ шифри… — повтори замислено Битърблу, говорейки повече на себе си, отколкото на него. — Имаш Дарба да различаваш модели и да разгадаваш значението на привидно несвързани нанизи от букви.
— Да, кралице, нещо такова.
— А ако шифърът се състои от символи, а не от букви?
— Буквите са символи, кралице — изсумтя Дийт.
Битърблу му подаде книгата, която носеше, и зачака. Той я разгърна и при вида на първата страница повдигна удивено вежди. На втората зяпна. Облегна се поразен назад и я погледна. Примигваше твърде бързо.
— Къде я намерихте? — попита с дрезгав, гърлен глас.
— Разбираш ли какво представлява?
— Познах почерка му — прошепна Дийт.
— Почеркът му! Как така, след като нито една буква не напомня нашите?
— Почеркът му е особен, кралице. Сигурно помните. Изписваше странно някои букви. Изглеждат подобно, а на места са досущ като символите в книгата. Вижте.
Тънкият показалец на Дийт посочи символ, приличащ на U с опашка.
Лек наистина винаги изписваше буквата с необичайна опашница под горната дясна линия. Битърблу осъзна внезапно, че е доловила сходството още при първото отваряне на книгата.
— Разбира се! Мислиш ли, че символът отговаря на нашето „У“.
— В такъв случай няма да е шифър.
— Този шифър е новата ти задача — заяви Битърблу. — Дойдох да те помоля да прочетеш дневника. Надявах се само да го запомниш или дори да го препишеш, та да не го изгубим. Сега разбирам, че си способен да разгадаеш шифъра. Не е прост шифър със заместване, защото има трийсет и два символа. Преброих ги. А книгите са трийсет и пет.
— Трийсет и пет!
— Да.
Особените очи на Дийт овлажняха. Той придърпа книгата и я притисна към гърдите си.
— Разчети шифъра. Моля те, Дийт — настоя Битърблу. — Навярно няма друг начин да разбера какво се е случило. И аз ще работя. Ще ми помагат двама шпиони с талант да „пробиват“ шифри. Задръж тук колкото искаш дневници, но за нищо на света никой, освен теб не бива да ги вижда. Ясно?
Дийт кимна мълчаливо. После Обичливко се надигна от скута му и подаде глава над писалището. Както винаги козината му изглеждаше щръкнала напосоки, все едно не му е по мярка. Битърблу дори не бе разбрала, че е тук. Дийт прегърна Обичливко и притисна и него, и книгата до гърдите си, сякаш се опасяваше някой да не му ги вземе.
— Защо Лек те е пощадил? — попита тихо Битърблу.
— Защото се нуждаеше от мен — отвърна Дийт. — Не би съумял да контролира познанието, без да има представа какво е и къде е. Лъжех го при всяка възможност. Преструвах се, че Дарбата му ми въздейства по-силно. Запазих, написах наново и скрих каквото успях. Не беше достатъчно. — Гласът му пресекна. — Той опустоши дворцовата библиотека и другите библиотеки в Монсий. Бях безпомощен да го спра. Заподозреше ли, че го лъжа, ме порязваше, а уловеше ли ме в лъжа, измъчваше котките ми.
По лицето на Дийт се търкулна сълза. Обичливко се бореше да се измъкне от твърде силната му прегръдка. Битърблу осъзна, че котешката козина може да стърчи необичайно, ако кожата е порязвана с нож. А духът на човек може да трепти неприятно около тялото му, ако твърде дълго е живял сам в ужас и страдание.
Нямаше начин да облекчи страданието му. Не искаше и да го плаши с показни жестове. В никакъв случай обаче не биваше да си тръгва, все едно не е чула думите му. Как беше редно да постъпи? Или имаше само хиляди погрешни възможности?
Битърблу заобиколи писалището, застана до него и положи нежно длан върху рамото му. Той си пое пресекливо дъх, а тя се подчини на удивителен порив и целуна сухото му чело. Той пак си пое дълбоко дъх.