Безпокоеше се за Дийт, който виждаше думите пръв и без буфер. Трудеше се над тях часове наред.
— Разбрахме колко жесток човек е бил и какви лудости е вършил. Вероятно наближава моментът да спрем. Подробностите нямат значение — каза му тя веднъж, удивена, че думите излизат от нейната уста.
— Но това е история, кралице — възрази Дийт.
— Не е! Още не! След сто години ще бъде история. Сега е преживяното от нас.
— Преживяното е дори по-важно от историята, кралице. Нали се опитвахте да откриете в дневниците отговори на днешни въпроси?
— Да — въздъхна тя. — Да. Не ти ли е непоносимо да ги четеш?
— Кралице, трийсет и пет години живях извън света — Дийт остави перодръжката и се вторачи в лицето й. — От трийсет и пет години се питам какво е правил и защо. За мен дневниците запълват празнотата.
У Битърблу те създаваха празнота и безчувственост. Големи, празни места, където съществува нещо немислимо, защото осмислеше ли го, щеше да разбере твърде много или да полудее. Слезеше ли сега в долните канцеларии, където чиновниците и стражите се суетяха с празни погледи, видеше ли Дарби, Тиел и Руд, осъзнаваше думите на Ранмуд. Струва ли си заради истината да изгубиш разсъдъка си?
— Достатъчно, Гидън — спря го една вечер Битърблу, отново разтреперана. — Имаш красив глас, знаеш ли? Ако продължим така, гласът ти ще изгуби прелестта си за мен. Предпочитам да чета думите му сама, вместо да ги чувам от приятел.
Гидън се поколеба.
— Правя го, защото съм ти приятел, кралице.
— Знам. Но го ненавиждам, а и на теб ти е противно. Не ми харесва всяка нощ да правим нещо омразно заедно.
— Не съм съгласен да четеш дневниците му сама — Гидън поклати упорито глава.
— Тогава е добре, че не ми е нужно разрешението ти.
— Почини си, кралице — намеси се Бан и седна от другата й страна. — Моля те. Чети по-дълги откъси веднъж седмично, вместо къси, мъчителни пасажи всеки ден. Ще продължим да четем с теб.
Идеята й прозвуча утешително — докато измина седмица и настъпи часът да прочете преводите, трупали се седем дни. След две страници силите на Битърблу се изчерпаха.
— Спри — каза Гидън. — Просто спри да четеш. Призлява ти.
— Предпочитал е жертвите му да са жени — отрони Битърблу. — Защото освен всички безумия, на които ги е подлагал, е експериментирал с бременността и бебетата.
— Не бива да четеш повече — отсече Гидън. — Ще те замести някой, който не е участвал в играта, а после ще ти съобщава само необходимото. Дийт ще резюмира, да речем, докато превежда.
— Той ги е изнасилвал — прошепна Битърблу, самотна, вледенена, оглушала. — В болницата. Изнасилвал е и майка ми.
Гидън изтръгна листовете от ръцете й и ги запрати в отсрещния край на стаята. Битърблу подскочи, сепната от неочакваната му постъпка, и го видя по-ясно отпреди — надвесен над нея, стиснал устни, с разискрени очи. Разбра колко е разярен. Зрението й се проясни и стаята около нея се върна на фокус. Чу пращенето на огън в камината, мълчанието на Хелда и Бан до масата — бдително, напрегнато, безрадостно. Въздухът миришеше на лагерен огън. Битърблу се уви по-плътно в одеялото. Не беше сама.
— Наричай ме по име — каза тя тихо на Гидън.
— Битърблу — продължи той също тъй тихо, — умолявам те. Спри да четеш безумствата на баща си. Вредят ти.
Тя погледна пак към масата, където Хелда и Бан ги наблюдаваха смълчани.
— Не се храните достатъчно, кралице — обади се Хелда. — И вие, и лорд Гидън си изгубихте апетита.
— Какво? — извика Битърблу. — Гидън, защо не си ми казал?
— И ми поиска лекарства против главоболие — додаде Бан.
— Престанете и двамата — прекъсна го раздразнено Гидън. — Битърблу, в очите ти се чете ужас. Разтреперваш се от дреболии.
— Сега разбирам — прошепна тя. — Сега разбирам всички тях. А аз не ги оставях на мира. Принуждавах ги да си спомнят.
— Не си виновна. Кралицата се нуждае от хора, които не се страхуват от неудобни въпроси.
— Не знам какво да правя — призна задавено тя. — Не знам какво да правя.
— Обясни на Дийт какви факти са ти необходими, за да се справиш с неотложните проблеми в кралството — посъветва я Бан. — Запознавай се с тях и само с тях.
— Ще ми помогнете ли? — попита тя.
— Разбира се — отвърна Бан.
— Вече съм подготвила критериите — кимна решително Хелда, а Гидън се свлече на дивана с облекчена въздишка.
Последва разгорещен спор, който успокои Битърблу, защото в него имаше логика и светът около нея отново се уравновеси. Накрая отидоха в библиотеката да потърсят Дийт. От зимното небе продължаваше да се сипе безкраен, бавен, тих сняг. В големия двор Битърблу вдигна глава към стъкления покрив. Снежинките се носеха плавно надолу. Облъхна я тъга. По-скоро предвестник на тъга, защото скръбта бе твърде дълбока, за да я приеме отведнъж.