— В кралството има сила, която работи срещу нас, Искрице — продължи тихо Саф. — Истината е, че не мога да отговоря на въпроса ти, защото не знаем кой е. Някой обаче е наясно какво правим. Мрази ни и е готов на всичко, за да ни спре. Помниш ли пресния гроб, пред който стоеше онази нощ? На наш сподвижник е, наръган до смърт посред бял ден. Наемният убиец не е в състояние да ни каже за кого работи. Убиват съмишлениците ни. Понякога ги набеждават за неизвършени престъпления, хвърлят ги в затвора и повече не ги виждаме.
— Саф! — ужаси се Битърблу. — Сериозно ли говориш? Сигурен ли си?
— Раниха Теди, а ти ме питаш дали съм сериозен?
— Но защо? Защо някой ще си навлича толкова главоболия?
— За да ни запуши устата. Толкова ли е чудно? Всички искат мълчание. Искат да забравят злочинствата на Лек и да се престорят, че Монсий е създаден — такъв, какъвто го познаваме — преди осем години. Които не успеят да заглушат вътрешния си глас, отиват в стаите за истории, напиват се и започват да се бият.
— Хората не ходят за това в стаите за истории — възрази Битърблу.
— О, Искрице, ти не ходиш за това — въздъхна Саф. — И аз, и разказвачите. Ти отиваш да слушаш историите. Други отиват да удавят историите във вино. Веднъж ме попита, помниш ли, защо изпращат списъците с откраднатото на нас, а не на кралицата? Често не се сещат да опишат загубите си, докато Теди например не им предложи. Хората не разсъждават. Искат мълчание. Кралицата иска мълчание. И някой друг държи да мълчат, Искрице. Някой убива, за да опази мълчанието.
— Защо не се обърнете към кралицата? — попита Битърблу, опитвайки се да преглътне отчаянието, та той да не долови дълбочината му в гласа й. — Хората, убиващи, за да заглушат истината, нарушават закона. Защо не повдигнете въпроса пред кралицата?
— Искрице, защо според теб? — отвърна безизразно Саф.
Битърблу замълча. Разбра го.
— Мислите, че кралицата стои зад това.
Градският часовник започна да отмерва полунощ.
— Не съм готов да го потвърдя — сви рамене Саф. — Никой от нас не е. Но започнахме да предупреждаваме хората да прикриват информацията за злодеянията на Лек. Градовете, които молят кралицата за независимост например, излагат ясно доводите си срещу лордовете, ала се въздържат да споменават Лек. Не поставят въпроса за откраднатите от лордовете им дъщери и за изчезналите. Който и да е злодеят, Искрице, ръката му е дълга. На твое място в двореца щях да си отварям очите на четири.
17.
_Лек е мъртъв._
_Ала защо смъртта му не е завършек?_
Прекосявайки предпазливо коридорите и стълбищата в двореца си същата нощ, Битърблу размишляваше за загадъчните опити за убийство. Разбираше желанието човек да продължи напред, да загърби болката от времето на Лек. Ала да постъпва като Лек? Да убива? Изглеждаше й безумно.
Стражите я пуснаха в покоите й. Чула гласове вътре, тя застина уплашено. След миг разумът й взе връх над инстинкта — гласовете, долитащи от спалнята, принадлежаха на Хелда и Катса.
— Проклятие — промърмори тя.
После мъж прочисти гърло в дневната й и тя получи лек сърдечен удар, преди да познае По.
Решително се отправи към него и прошепна:
— Казал си им.
Той седеше във фотьойл и сгъваше лист хартия върху бедрото си.
— Не съм.
— Тогава какво правят в спалнята ми?
— Карат се, мисля. Чакам ги да приключат, та да продължа спора си с Катса.
По лицето на По не се четеше никакво веселие. Не я зарадва и как упорито отбягва да го вдигне към нея.
— Погледни ме — каза тя.
— Не мога. Сляп съм — отвърна бързо той.
— По, ако се опиташ да си представиш каква нощ преживях…
Обърна се към нея. Кожата под сребристото му око тъмнееше зловещо, а носът му беше подут.
— По! — извика тя. — Какво стана? Катса ли те удари?
По направи последната сгъвка, вдигна творението си над рамото и го метна към другия край на стаята. Дълго, тънко и крилато, то се плъзна по въздуха, свърна рязко наляво и се блъсна в библиотеката.
— Хмм… Очарователно — констатира По с влудяващо спокойствие.
— По, предизвикваш ли ме? — процеди през зъби Битърблу.
— Имам отговори на част от въпросите ти — той стана да вземе хартиената си птица.
— Какво? Попита ли ги вече?
— Не, не съм питал никого, но събрах информация. — Приглади смачкания нос на хартиената птица и пак я хвърли, този път право срещу стената от късо разстояние. Тя се блъсна и падна. — Както си и мислех — промърмори отнесено той.
Битърблу се отпусна тежко на дивана.
— По, смили се над мен.
Той седна до нея.
— Кракът на Тиел също е порязан.
— О! Горкият Тиел. Лоша ли е раната? Знаеш ли как се е случило?