— На колко хора искаш да кажеш?
Този път, когато вдигна очи към лицето й, Битърблу също се изплаши.
— По — прошепна тя, — моля те, започни с малко. Кажи на Скай. На Хелда. На баща си може би. После почакай, вслушай се в съветите им, помисли. Моля те, По?
— Мисля през цялото време. Не спирам да мисля. Изморен съм, Битърблу.
Затрудненията му бяха толкова необичайни.
Той се отпусна обезсърчен на дивана с изтощено, мрачно и насинено лице. Сърцето на Битърблу се пресегна към него.
— По — тя приглади косата му и го целуна по главата. — Как да ти помогна?
— Отиди да успокоиш Гидън — въздъхна той.
Почука, чу глас и влезе в покоите на Гидън. Седнал на пода и облегнат на стената, разглеждаше съсредоточено лявата си ръка.
— Левичар си — отбеляза Битърблу. — Едва сега го забелязвам.
Той сви пръсти и проговори мрачно, без да вдига поглед.
— Понякога държа сабята с дясната ръка, за да се упражнявам.
— Боли ли те?
— Не.
— Да използваш лявата ръка в схватка, предимство ли е?
Той изгледа язвително Битърблу.
— Срещу По ли?
— Срещу нормални хора.
Гидън сви безразлично рамене.
— Понякога. Повечето войници са обучени да се защитават по-добре срещу десноръки.
Дори изпълнен с горчивина, гласът му имаше приятен тембър.
— Да остана ли? — попита тихо Битърблу. — Или да си отида?
Той отпусна длан и я погледна право в очите. Лицето му омекна.
— Остани, кралице.
После, припомнил си добрите обноски, понечи да се изправи.
— О, моля те — възпря го Битърблу. — Това е глупав обичай.
Седна на пода до него, облегна се на стената и за симетрия започна да си оглежда ръцете.
— Преди по-малко от два часа седях до приятел, както с теб сега, върху покрив на магазин в града.
— Наистина ли?
— Преследваха ни хора, които искаха да го убият.
— Кралице, шегуваш ли се? — попита със задавен глас Гидън.
— Не казвай на никого и не се меси — предупреди го тя.
— Имаш предвид, че Катса и По…
— Не мисли едновременно за По и за току-що казаното от мен. Не споменавай По в разговор и не го въвличай в размишления, които не искаш да споделяш с него — посъветва го спокойно Битърблу.
Гидън изсумтя изумен. После замълча, осъзнал смисъла на думите й.
— Кралице, да обсъдим темата друг път — предложи накрая, — защото в момента мислите ме теглят упорито към По.
— Исках само да споделя, че имам необясним страх от височини — уточни Битърблу.
— От височини — повтори объркано Гидън.
— Понякога е твърде унизително — добави тя.
Гидън пак замълча. Когато проговори отново, не изглеждаше объркан.
— Показах ти най-лошото от себе си, кралице, а ти ми отвръщаш с добрина.
— Ако това е най-лошата ти страна, По наистина има чудесен приятел — констатира Битърблу.
Гидън пак се втренчи в дланите си — широки като чинии. Битърблу едва устоя на изкушението да сложи своите върху тях и да се удиви от разликата в големината.
— Опитвах се да преценя кое е по-унизително — че успях да го ударя, защото той ми позволи… Стоеше все едно е боксова круша, кралице…
— А! И ти се вижда нечестно да си припишеш заслугата — довърши Битърблу. — Всички ще решат, че Катса е допуснала грешка, когато са се борили на тренировка. Никой няма да повярва, че си успял.
— Не е необходимо да щадиш чувствата ми, кралице — сухо отбеляза той.
— Продължавай — усмихна се Битърблу. — Изреждаше причините да изпитваш унижение.
— Да, благодаря, че ми напомни. Второ, не е приятно да разбираш последен.
— О! Ще посоча само, че далеч не си последният разбрал.
— Но ме разбираш, кралице, нали? С По прекарвам повече време отколкото с всички останали. Дори Катса. Не че се съревноваваме.
— Какво имаш предвид?
— Истинското унижение — подхвана той, ала замълча, стиснал зъби и посърнал.
Присви рамене и скръсти ръце, сякаш да се защити физически от терзанието — като от удар или от мразовито време. Безполезен жест, разбира се.
Битърблу изпъна крака и приглади мълчаливо панталоните си, за да му спести смущението, че го наблюдава.
— Знам — увери го кратко.
Той кимна.
— Разкривал съм му толкова много съкровени мисли. Особено в началото, когато не подозирах и не внимавах. На всичкото отгоре тогава го мразех. Прочитал е всяка ненавистна и ревнива мисъл. Сега си припомням всичко до най-дребната злостна представа и срамът е двоен, защото той също го усеща наново.
Да. Това наистина бе най-лошото, най-несправедливото и предизвикващо срам нещо, когато се сблъскаш с четец на мисли и особено с таен четец на мисли. Катса се страхуваше именно от вълната от гняв и омерзение, която ще залее По, ако започне да разкрива безразборно истината за себе си.