— Какво стана?
— О, Искрице — Теди я потупа по ръката. — Добре дошла в света на Саф.
— Не, сериозно, Теди. Не ми задавай гатанки. Какво стана? Да не би този да е от побойниците, които го нападат?
— Не — Теди поклати замислено глава. — Този е друг побойник. Саф се старае по всяко време край него да има хулигани от всякакъв род. В случая — от ревнивите.
— Мен ли ревнува?
— Ти го целуваше не точно празнично, нали?
— Но аз…
— За жалост Андер е психопат. Саф има странен вкус, Искрице. Не изключвам настоящата компания, разбира се, ала те съветвам горещо да не се въвличаш. Безсмислено е обаче — Теди размаха отчаяно ръка и от чашата му плисна струя. — Вече си въвлечена. Ще говоря с него. Той те харесва. Възможно е да ме послуша за теб.
— Кой друг е тук? — попита тя.
Теди поклати тъжно глава.
— Няма значение. Но той не е подходящ за теб, Искрице, разбираш ли? Няма да се ожени за теб.
— Не искам да се жени за мен — успокои го Битърблу.
— Каквото и да искаш от него — продължи безизразно Теди, — моля те да не забравяш колко е безразсъден. — Отпи още една голяма глътка от питието и добави: — Боя се, че ти си пияна.
Тя напусна празненството с чувството — физическо и болезнено — за нещо недовършено. Нямаше какво да направи обаче. Саф не се върна.
Навън тя нахлупи ниско качулката, защото хладният нощен въздух вещаеше дъжд. Влезе в гробището и забеляза в сенките да се размърдва фигура. Понечи да извади ножовете, но позна Саф.
— Искрице — прошепна той.
Тръгна към нея и тя веднага разбра нещо — нещо, свързано със златото, с безразсъдството, с щурото блещукане на лъскавия прашец по лицето му. Живецът му, несдържаността му, усещането колко е истински й напомниха изведнъж за Катса, за По, за всички, които обича, които я влудяват и я тревожат.
— Искрице — повтори едва чуто той. — Чаках те, за да ти се извиня. Съжалявам, че постъпих така.
Тя го погледна, неспособна да отговори.
— Искрице, защо плачеш?
— Не плача.
— Аз те разплаках — възкликна отчаяно той, пристъпи бързо до нея и я прегърна.
После я целуна и тя забрави какво я разплака.
Този път беше различно заради тишината и защото бяха сами. Прегърнати в гробището, те бяха единствените хора на света. Той се поотдръпна и стана по-нежен, твърде нежен, нарочно. Ядосваше я, дразнеше я преднамерено — усмивката му го издаваше. Тя осъзна смътно, че дрехите им пречат да получи желаните ласки.
— Искрице.
Той прошепна нещо нечуто.
— Мм?
— Теди ще ме убие — каза той.
— Теди ли?
— Харесвам те. Знам какви каши забърквам, но те харесвам.
— Мхм?
— Знам, че не ми вярваш.
Мислите й се подреждаха мудно.
— Не ти вярвам — прошепна тя, разбрала. — Ти си крадец.
Широката му усмивка развали целувката.
— Аз ще съм Крадеца, а ти — Лъжкинята.
— Саф…
— Ти си моята лъжкиня — прошепна той. — Ще ме излъжеш ли, Искрице? Кажи ми името си.
— Името ми… — подхвана тя, ала се опомни и млъкна. Застина и отлепи устни от неговите. Едва не му каза името си. — Саф, чакай — задъха се от болката на внезапното, замаяно осъзнаване. — Чакай. Нека помисля.
— Искрице?
Тя се отдръпна, той понечи да я спре, после също се пробуди от унеса и разбра.
— Искрице? — пусна я и примигна объркано. — Какво има?
Тя се втренчи в него, вече отрезвена и проумяла какво прави в гробището с момче, което я харесва и няма представа коя е. Няма представа каква непоправима лъжа я моли да изрече.
— Трябва да тръгвам — каза тя, защото искаше да избяга някъде, където той да не забележи прозрението й.
— Сега ли? — удиви се той. — Какво има? Ще дойда с теб.
— Не — поклати глава тя. — Трябва да вървя, Саф.
Обърна се и побягна.
_Край. Не бива дори да ходя при тях, независимо колко ми се иска._
_Да не съм полудяла? Съвсем ли се побърках? Що за кралица съм! Какво щях да причиня на един от поданиците си!_
_Татко щеше да остане доволен колко убедително лъжа._
Забравила предпазливостта, тя тичаше със свалена качулка и не забелязваше нищо наоколо. И затова се оказа печално неподготвена, когато от тъмен безистен до двореца изскочи човек и запуши устата й с длан.
19.
Тренировките си казаха думата. Битърблу приложи наставленията на Катса и се отпусна като камък, изненадвайки нападателя с неочакваната си тежест. После заби лакът в някаква мека част на торса. Човекът изгуби равновесие и тя падна с него, боричкайки се да докопа ножовете си. Проклинаше, крещеше, дишаше на пресекулки. Сетне малка каруца, спряла в отсрещния край на улицата се превърна в ръце и крака, покрити с пелерина, втурна се към тях, размахвайки тъмни криле и блестящи ножове и подгони нападателя.