25.
Мислите изплуваха ясни и удивително спокойни. Душеше я жена с желязна сила. Седеше върху нея и я приковаваше към земята. Имаше и други. Около тях се водеха схватки, чуваха се викове, стенания, проблясваше стомана. _Не съм съгласна да умра_, рече си Битърблу, борейки се отчаяно за въздух. Не успяваше обаче да стигне до очите или гърлото на жената, нито до ножовете в обувките си. Опита се да докопа камата под ръкава, ала болката я отказа. Внезапно разбра какво представлява изгарящият натиск в рамото й. Извъртя се със сетни сили, напипа дръжката и дръпна. Острието се измъкна с пронизваща, почти нетърпима болка, но тя замахна към нападателката си. Макар главата й да се пръскаше, продължи да мушка напосоки. Мрак се спусна пред очите й. Изгуби съзнание.
Събуди я болката. Опита се да извика и я заболя още повече, понеже гърлото я дращеше.
— Да, събуди се — съобщи мъжки глас. — Съжалявам, но така се наместват счупени кости. По-късно болката ще стихне.
— Какво ще правим с телата? — прошепна жена.
— Помогнете ми да ги вкараме вътре и с приятелите ми ще се погрижим за тях — обади се трети глас и на Битърблу отново й се прииска да изкрещи, защото позна Саф.
— Неколцина лиенидски стражи ще останат да ви помогнат — отсече първият глас. — Аз ще отведа кралицата в замъка.
— Знаете ли кои са? — попита Саф. — Не е ли по-добре да вземете телата, та хората в двореца да ги разпознаят?
— Нямам такава заповед — каза първият глас.
Битърблу го позна и произнесе дрезгаво името му.
— Холт.
— Да, кралице. — Даровитият страж се надвеси над нея и тя видя лицето му. — Как сте, кралице?
— Не съм съгласна да умра — отрони тя.
— Няма да умрете, кралице — успокои я Холт. — Ще пийнете ли глътка вода?
Холт подаде мех на някого над Битърблу. Едва тогава Битърблу усети, че главата й е в нечий скут. Повдигна очи и в първия миг зърна момиче. После момичето се преобрази в мраморна статуя на момиче и на Битърблу й се зави свят.
— Хава! Престани! — нареди строго Холт. — На кралицата ще й призлее.
— Някой друг да ме замести — избърбори припряно статуята.
Превърна се пак в момиче и се измъкна изпод Битърблу. Главата й тупна върху земята. Тя ахна от новата болка и чу звук от отдалечаващи се стъпки.
Холт бързо се притече на помощ на Битърблу, повдигна главата й и задържа меха пред устните й.
— Извинявам се за поведението на племенницата ми, кралице. Помагаше ви всеотдайно, преди да я забележите.
Водата обжари гърлото й като огън.
— Холт, какво се случи? — прошепна тя.
— Група главорези ви причакваха пред печатницата да ви убият, кралице — обясни той. — Принц По ни бе изпратил тук с Хава. Направихме, каквото успяхме. Приятелят ви чул шума и ни се притече на помощ. Бяхме в затруднено положение, така да се каже, кралице, докато не се появи половин дузина от лиенидските ви стражи.
— Лиенидските ми стражи! — удиви се Битърблу, доловила сега трополене на ботуши по паважа и пъхтенето на мъжете, пренасящи телата. — Как са разбрали, че сме тук?
Холт остави някъде меха. После я вдигна внимателно с две ръце. Все едно се плъзгаше върху вода, без нито едно раздрусване, при което да я пререже болка.
— Доколкото знам, кралице — заговори Холт, — Тиел дотичал през нощта в покоите да ви нагледа. Открил, че ви няма, и убедил Хелда да изпрати след вас отряд от лиенидските ви стражи.
— Тиел ли? Тиел е подозирал, че ме грози опасност?
— Хей! — гласът на Саф прозвуча смайващо близо. — Това е нейната кръв! Ръкавът ти чернее от нея, човече. — Ръка опипа гърба й, рамото й. Битърблу извика. — Намушкали са я! — каза Саф и светът потъна в мрак.
Тя се събуди отново и чу шепота на Хелда и Мадлен. Усещаше цялото си тяло като натъпкано с вълна, особено главата. Гипс обездвижваше лявата й китка и ръката до лакътя, а задната част на лявото й рамо пламтеше. Примигна и видя червените и златните слънца по тавана в спалнята й. През прозорците се процеждаше светлина. Настъпваше новият ден.
Сега, в присъствието на Мадлен и Хелда, по-лесно повярва, че наистина няма да умре. В същия момент обаче й хрумна и колко невъзможно изглежда да е оцеляла. Една самотна сълза се стече в косата й и толкова, защото плачът изискваше дълбоко вдишване, а още първото й напомни колко болезнено е да поемаш дъх.
— Как е разбрал Тиел? — прошепна тя.
Тихите гласове секнаха. Хелда и Мадлен се надвесиха над нея. Изопнала лице от напрежение и облекчение, Хелда приглади косата над слепоочията на Битърблу.
— Неописуема нощ беше и вътре, и извън двореца, кралице — отвърна едва чуто тя. — Мадлен изтръпнала от страх, когато Холт се втурнал в лечебницата с вас. И аз не се представих по-добре, когато Мадлен ви донесе тук.