— Но как е разбрал Тиел? — повтори Битърблу.
— Не каза, кралице. Дотича тук с подивял поглед, все едно се е борил с мечка и ми изкрещя, че ако знам къде сте и съм с ума си, ще изпратя лиенидската стража при вас.
— Къде е той сега? — отрони Битърблу.
— Нямам представа, кралице.
— Изпратете някого да го доведе при мен. Добре ли са всички други?
— Принц По преживя тежка нощ, кралице — обяди се Мадлен. — Беше трескав и неутешим. Наложи се да му дам сънотворно, когато Холт пристигна с вас, защото обезумя. Противеше се, Холт се принуди да го държи, докато го упоя.
— Горкият По. Ще оздравее ли, Мадлен?
— В същото състояние като вас е, кралице. Тоест, твърдо съм убедена, че ще се възстанови, стига да почива. Ето, кралице. — Притисна сгънат лист в здравата й длан. — Щом лекарството започна да действа и разбра, че е загубил битката, принц По ми продиктува със сетни сили бележката. Обещах му да ви я предам.
Битърблу разгъна листа с една ръка, опитвайки се да си спомни какъв ключ за дешифриране използваха с По напоследък. Кейк с маково семе? Да. Кодираното послание на По, написано с едрия, закръглен почерк на Мадлен, гласеше горе-долу следното:
„Ранмуд отиде в затвора в единайсет часа. Намушка девет заспали затворници в една килия и после я запали. Влезе и излезе през таен проход. Не халюцинирах. Единият беше лъжесвидетелят, набедил Саф. Другият — лудият убиец, когото Мадлен трябваше да прегледа. По-късно Ранмуд и Тиел влязоха във втори проход. Води надолу и под източната стена. Изгубих ги.“
След като лиенидските стражи не успяха да открият Ранмуд, Битърблу извика монсийските. И те не го намериха. Нямаше го в двореца. Не им провървя и в града.
— Избягал е! — отчая се Битърблу. — Къде е семейството му? Говорихте ли с Руд? Ранмуд сигурно има хиляди приятели в града. Разберете кои са, капитане, и го открийте!
— Да, кралице — кимна капитан Смит, застанал пред писалището й с подобаващо сурово, ала и объркано изражение. — А вие имате ли сериозно основание да смятате, че Ранмуд стои зад нападението срещу вас?
— Определено стои зад нещо — отсече Битърблу. — Къде е Тиел? Къде са всички? Изпрати някого горе.
В крайна сметка капитанът изпрати горе Тиел. Косата му стърчеше нагоре, а лицето му сивееше. Забеляза ръката й и моравите петна по гърлото й и запримигва с лъснали, влажни очи.
— Редно е да сте в леглото, кралице — отбеляза той задавено.
— Наложи се да стана, за да си отговоря на въпроса защо Ранмуд е убил деветима затворници, а после се е вмъкнал в проход под източната стена с теб — обясни безизразно Битърблу.
Разтреперан, Тиел се стовари на стола пред нея.
— Ранмуд е убил деветима затворници? Откъде знаете, кралице?
— Не обсъждаме какво знам, Тиел, а какво не знам. Защо снощи си бил в таен проход с Ранмуд, защо си решил да изпратиш лиенидските стражи да ме спасят и какво общо има едното с другото?
— Той ми каза, кралице — отрони Тиел с безнадеждно и смутено изражение. — Късно го намерих. Не беше на себе си. С обезумял поглед, кикотеше се, тръпки ме побиваха от него. Проследих го в прохода с надеждата да разбера какво е намислил. Притиснах го и той се похвали как направил нещо брилянтно. Не подозирах, разбира се, за затворниците. После ми каза, че сте в града и е изпратил убийци по дирите ви.
— Разбирам… — кимна Битърблу. — Каза ти… просто ей така.
— Не беше на себе си, кралице — повтори Тиел, заровил пръсти в косата си. — Въобразяваше си, че ще остана доволен от новината. Полудял е, струва ми се.
— А ти изненада ли се?
— Разбира се, кралице. Втрещих се! Хукнах обратно, право към покоите ви с надеждата да е излъгал и да ви намеря в безопасност там!
— Къде е Ранмуд, Тиел? — попита Битърблу. — Какво става?
— Не знам къде е, кралице. Не знам дори накъде води проходът. Защо имам чувството, че не ми вярвате? — удиви се той.
Битърблу скочи на крака, неспособна да сдържи болката, раздираща сърцето й.
— Защото Ранмуд не е полудял ненадейно и ти го знаеш! Той е най-здравомислещият от всички вас. А ти ми намекваше да не говоря на всеослушание за времето на Лек, съветваше ме да споделям тревогите си за миналото първо с теб. Помежду ви се усещаше напрежение и ти ме предупреждаваше деликатно. Нали? Каква е причината, ако не си предполагал, че той отмъщава на търсачите на истината?
Тиел започна да се отдръпва от нея. Тя забеляза признаците. Очите му се зареяха в нищото, скръсти ръце и не стана, когато тя се изправи.