— Не ви разбирам, кралице. Обърквате ме — прошепна той.
В същия момент някой почука по вратата. Червенокосата глава на Фокс се подаде през процепа.
— Прощавайте, кралице…
— Какво има? — извика раздразнено Битърблу.
— Хелда ме изпрати да ви донеса шала, за да прикриете синините — обясни Фокс.
Битърблу й махна нетърпеливо да влезе, а след миг — да излезе. После се взря удивено в шала, който Фокс остави върху писалището й. През ума й пробягаха спомени, защото шалът принадлежеше на Ашен — пастелно сив със сребристи петънца. Нито веднъж от осем години не беше се сещала за него, ала сега си спомни как Ашен броеше пръстите й и ги целуваше. Спомни си как майка й се смееше. Смееше се! Битърблу бе казала нещо, което я разсмя.
Взе шала много нежно, сякаш едно дихание би го отнесло, уви го два пъти около врата си и седна. Потупа го, приглади го.
Погледна към Тиел. Той я наблюдаваше потресен.
— Майка ви носеше този шал, кралице — отрони той и по лицето му се стекоха сълзи. Нещо в очите му рухна, ала изглеждаше живо — не празнота, а живот, борещ се с болката. — Простете ми, кралице. — Той се разплака още по-неудържимо. — От делото преди две седмици знам, че Ранмуд е замесен в ужасен кроеж. Той бе набедил младия лиенид-монсиец. Станах свидетел на гнева му, че се е провалил, и го принудих да ми разкрие истината. Думите му ме разтърсиха до дън душа. Приятели сме от петдесет години. Мислех, че ако се опитам да разбера защо е постъпил така, ще успея да го вразумя.
— Но скри истината от мен? — извика Битърблу. — Разбрал си какво е направил, а мълчеше?
— Винаги съм искал пътят ви да бъде лек, кралице — прошепна отчаяно той, бършейки трескаво сълзите. — Исках да ви защитя от болката.
Тиел не знаеше повече.
— Но защо го е направил? Какво се е опитвал да постигне? За някого ли е работел? Да не би да са били съучастници с Данзол?
— Нямам представа, кралице. Не успях да го придумам да ми каже. А и не намирам логично обяснение.
— Аз пък съзирам известна логика — отбеляза мрачно Битърблу. — Разбирал е необходимостта да отиде в затвора, за да отстрани невинните и онези, на които е платил да лъжат или да убиват. Особено след като заповядах да разгледат отново делата им. После е подпалил мястото, за да прикрие следите си. Разчиствал е след себе си, нали? Питам се дали той е организирал нападението срещу мен, от което ми остана белег на челото? И знаел ли е кого напада?
— Кралице, говорите за неща, които не са ми известни, и с ужас научавам сега — стъписа се Тиел. — Не ни казахте, че са ви нападали и преди. А Ранмуд не спомена да е наемал убийци.
— До снощи, когато ти съобщи, че е наел хора да ме убият — уточни Битърблу.
— До снощи — прошепна Тиел. — По думите му сте се сприятелили с неподходяща пасмина, кралице. Не настоявайте за обяснение, защото ми хрумва единствено, че е полудял.
— Лудостта е удобно обяснение — подхвърли саркастично Битърблу и стана отново. — Къде е той, Тиел?
— Наистина не знам, кралице! — надигна се съветникът й. — Не съм го виждал, откакто се разделихме в прохода.
— Не ставай! — нареди му рязко Битърблу, защото искаше да е по-висока от него, да го гледа отвисоко. Той седна веднага. — Защо не изпрати никого след него? Остави го да избяга!
— Мислех за вас, кралице. Не за него! — извика Тиел.
— Остави го да избяга! — повтори гневно тя.
— Ще разбера къде е, кралице. Ще намеря обяснение за нещата, които ми каза, и за престъпленията, в които го обвинявате.
— Не. Някой друг ще ми помогне. Вече не си ми съветник, Тиел!
— Как? — възкликна той. — Умолявам ви, кралице! Недейте!
— Умоляваш ме? Осъзнаваш ли всъщност какво направи? Как да ти вярвам, ако прикриваш от мен злините на приближените ми? Опитвам се да бъда кралица, Тиел. Кралица, а не дете, което предпазват от истината! — Гласът й, задавен и пресеклив, си проправяше път през нараненото й гърло. Беше я накърнил с постъпката си повече, отколкото й се струваше възможно да я уязви резервиран, безчувствен старец. — Излъга ме. Подведе ме, че ще ми помогнеш да бъда справедлива кралица! — обвини го тя.
— Вие сте справедлива кралице, ваше величество! Майка ви щеше да се…
— Не смей да използваш спомена за нея, за да ме умилостивиш! — процеди през зъби тя.
Настъпи тишина. Той сведе глава, явно разбрал най-сетне.
— Все пак помислете, кралице, че бяхме студенти заедно. Той ми беше приятел дълго преди да се появи Лек. Изстрадали сме много. Вземете под внимание също, че вие бяхте на десет години. После, преди да се усетя, станахте жена на осемнайсет, решила сама да търси опасни истини, включително из нощните улици. Дайте ми време да свикна.