— Ще имаш достатъчно време — увери го тя. — Свободен си, докато не се заречеш да се придържаш единствено към истината.
— Заричам се сега, кралице! — Покрусен, той примигна да отпъди напиращите сълзи. — Няма да ви лъжа. Кълна се.
— Боя се, че не ти вярвам.
— Кралице, умолявам ви. Ранена сте, имате нужда от още повече помощ.
— Затова искам да съм заобиколена от хора, готови наистина да ми помагат — каза тя на мъжа, който движеше всичко в двореца. — Прибери се в покоите си и размишлявай. Когато ненадейно си спомниш къде е Ранмуд, изпрати ми бележка.
Той се изправи несигурно, без да я поглежда. Излезе тихо от стаята.
— Докато нося ужасния гипс, ще се наложи някак да облекчим суетнята около преобличането — каза Битърблу на Хелда същата нощ.
— Да — кимна Хелда, разкъсвайки шева на ръкава й, за да го изхлузи над гипса. Сутринта бе зашила дрехата направо върху нея. — Ще измисля нещо с по-широки ръкави и копчета, кралице. Седнете. Не мърдайте. Ще развържа шала и ще се оправя с бельото. После ще ви облека нощницата.
— Не. Никаква нощница — възрази Битърблу.
— Не бих ви попречила да спите и гола, кралице, ако желаете, но имате лека треска. По-добре ще се чувствате с допълнителен пласт топлина.
Реши да не спори за нощницата, за да не би Хелда да заподозре причината защо не я иска. Ала колко я болеше само и колко изтощително бе да добавя проклетата дреха към списъка с невъзможни неща, които се налагаше да направи, за да излезе тайно през нощта. Хелда започна да сваля фибите й и да й разплита косата. Битърблу отново се стърпя да не се възпротиви.
— Ще ми сплетеш ли една дълга плитка, Хелда? — помоли тя.
Най-сетне Хелда я остави сама, лампите угаснаха, а Битърблу лежеше на дясната си страна в леглото и трепереше толкова силно, че се почуди възможно ли е една дребничка кралица в огромно легло да предизвика земетресение.
_Е, безсмислено е да отлагам._
След известено време, запъхтяна и с пулсираща глава, Битърблу излезе от покоите си и пое по дългия път из коридорите и стълбищата. Наложи си да не мисли, че е едноръка и под ръкавите й няма ножове. И за много други неща не искаше да мисли тази нощ; реши да се довери на късмета и на надеждата да не срещне никого.
После, в големия двор, от сенките излезе фигура и застана на пътя й. Както винаги излъчваше сияние, блещукащо меко в светлината на факлите.
— Не ме принуждавай да те спра — каза По. Не беше шега или предупреждение, а искрена молба. — Няма да се поколебая, ако се наложи, но и на двамата ще ни призлее още повече.
— О, По. — Тя го прегърна със здравата си ръка.
Той обгърна с длан здравата й половина, притисна я крепко и въздъхна бавно в косата й, подпирайки се на нея. Тя облегна ухо върху гърдите му и чу как пърха сърцето му. Лека-полека се успокои.
— Наистина ли си решила да излезеш?
— Искам да кажа на Саф и Теди за Ранмуд. Да ги попитам дали са разбрали нещо за короната и отново да се извиня на Саф.
— Ще почакаш ли до утре? Ще изпратя някого да ги доведе при теб.
Мисълта как се връща обратно и се отпуска в леглото я изпълни с блаженство.
— Още сутринта ли?
— Да. Поспи, та разговорът с тях да не те изтощи.
— Добре — кимна тя.
— Добре — повтори той и пак въздъхна над нея. — Когато днес Мадлен излезе за малко, минах по тунела под източната стена.
— Какво? По, никога няма да оздравееш!
По изсумтя.
— Да, но е хубаво и ти да се вслушваш в съветите си. Тунелът започва от врата зад гоблен в източен коридор на приземния етаж. Води до тясна, тъмна уличка в Източния град близо до основите на Крилатия мост.
— Значи според теб е избягал в Източния град?
— Предполагам. Съжалявам, но сетивата ми не стигат до там. И съжалявам, че не разговарях с него, за да доловя какво се мъти. Не съм ти особено полезен, откакто дойдох.
— По. Разболя се, а преди това беше зает. Ще го намерим и ще говориш с него.
Той не продума. Облегна глава върху косата й.
— Имаш ли вест от Катса? — прошепна тя.
Ток поклати глава.
— Готов ли си да я посрещнеш?
— Не съм готов за нищо. Но това не значи, че не искам нищо да се случва.
— Зарежи загадките, По.
— Искам Катса да се върне. Задоволява ли те този отговор?
— Да.
— Обратно в леглото? — попита той.
_Да, добре._
Преди да заспи, тя прочете откъс от бродерията:
„Всеки ден Тиел изчерпва силите си до краен предел, но продължава. Навярно само защото аз го моля. Повечето биха предпочели да забравят и да се подчиняват безмозъчно, отколкото да се изправят срещу истината за лудия свят, който Лек се опитва да създаде.
Лек се опитва и според мен понякога не успява. Днес унищожи скулптурите в покоите си. Защо? Отведе някъде любимата си ваятелка Беламю. Няма да я видим никога вече. Успява в разрухата. Но се проваля в друго, понеже не е доволен. Гневи се.