Интересува се твърде много от Битърблу. Трябва да я отведа от тук. За това умолявам Тиел да не се предава.“
26.
— Изненадана съм да те видя — призна Битърблу на Руд на другата сутрин.
Той влезе в кабинета й в отсъствието на брат си, притихнал и мрачен, ала не изглеждаше нито раболепен, нито уплашен. Очевидно не смяташе да изпада в нервна криза.
— Изминалите двайсет и четири часа бяха мъчителни, кралице — обясни тихо той. — Никой не би го отрекъл. Снощи обаче Тиел дойде при мен и ме убеди колко съм нужен в момента.
Когато Руд страдаше, мъката му бе видима и осезаема; не се криеше зад празнота. Неприкритостта му вдъхна доверие на Битърблу.
— Знаеше ли нещо? — попита предпазливо тя.
— От години не съм довереник на брат си, кралице. Добре е, честно казано, че се е натъкнал на Тиел в прохода. Мен щеше да ме подмине, без да проговори, а думите му спасиха живота ви.
— Разпита ли те монсийската стража къде е възможно да е отишъл, Руд?
— Да, кралице. Боя се, че не им бях полезен. Аз, съпругата ми, синовете и внуците ми сме единствените му живи сродници, кралице, и откакто се помним, живеем в замъка. С него отраснахме тук. Родителите ни бяха дворцови лечители.
— Разбирам.
Мъжът, който ходеше на пръсти и се сгърчваше от всяка дреболия, имате съпруга, синове и внуци? Радваха ли го те? С тях ли вечеряше всеки ден? С тях ли се събуждаше сутрин и дали го успокояваха, когато се разболееше? Сравнен с него, Ранмуд изглеждаше ужасно студен и непристъпен. Битърблу не си представяше да има брат и да го подмине, все едно не го забелязва.
— Имаш ли семейство, Дарби? — попита тя жълто-зеленоокия си съветник, когато за пореден път изтрополи по стълбите.
— Навремето имах — сбърчи отвратено нос той.
— Не… — Битърблу се поколеба. — Не ги ли харесваше, Дарби?
— По-скоро отдавна не съм мислил за тях, кралице.
Тя се изкуши да го попита за какво изобщо мисли, докато търчи насам-натам като разбрицана машина за разнасяне на документи.
— Признавам, че съм изненадана да видя и теб в кабинета, Дарби.
Дарби се втренчи в нея и задържа погледа й. Тя се стъписа, понеже не помнеше да се е случвало досега. Забеляза колко ужасно изглежда съветникът й — с кървясали и ококорени очи, сякаш с мъка ги държи отворени. За пръв път й направи впечатление и как потрепват мускулите по лицето му.
— Тиел ме заплаши, кралице. — Подаде й документ и сгънат лист, грабна подписаните формуляри и ги прелисти със замах, все едно иска да накаже всеки лист в купчината, объркал полагаемото му се място. Битърблу си го представи как ги надупчва с нож за писма, а после ги държи над огъня, докато се разпищят.
— Странна птица си ти, Дарби — рече му.
— Хмм… — изсумтя Дарби и излезе.
Да седи в кабинета си в кулата без Тиел й внушаваше особено усещане за протяжност, сякаш чака работния ден да започне. Чака Тиел да се върне, изпълнил поредната задача, и да й прави компания. Колко му се ядосваше, задето простъпката му я принуди да го отпрати!
Последният документ, донесен от Дарби, съобщаваше резултатите от проучването на Ранмуд за грамотността. И за замъка, и за града статистиката сочеше около осемдесет процента. Нямаше никаква причина, разбира се, да се довери на точността й.
Бележката бе написана с графит. Позна едрите, старателно оформени букви на По. Съобщаваше й кратко, че Теди и Саф ще я чакат по обед в библиотеката.
Тя застана пред прозорец с изглед на изток, внезапно разтревожена как Теди ще успее да дойде до тук. Облегна чело на стъклото и задиша дълбоко, за да надмогне болката и замайването. Небето сивееше оловно — същинско небе през късна есен, макар да започваше едва октомври. Великолепни и внушителни, мостовете се възправяха над реката като миражи. Присви очи и разбра защо въздухът си променя цвета и се движи. Снежинки. Не вихрушка, а плах предвестник на зимата.
По-късно, на път за библиотеката, спря в долните кабинети да нагледа чиновниците, които работеха тук всеки ден. Наброяваха между трийсет и пет и четиридесет в зависимост от… е, не знаеше всъщност от какво зависи. Къде отиваха, когато не бяха тук? Из замъка ли обикаляха, проверявайки… каквото и да било? Дворецът бе пълен с неща, изискващи проверка, нали?
Битърблу си отбеляза мислено да пита Мадлен дали обезболяващите лекарства помътват разсъдъка й, или просто е природно глупава. Сравнително млад чиновник на име Фрогат — трийсетинагодишен навярно — с буйна тъмна коса седеше приведен над най-близката маса. Изправи се и я попита дали й е необходимо нещо.