— Както обикновено нямах представа — призна тя. — За образованието в града отговаряше Ранмуд. Какво обаче значи това? Изглежда, Ранмуд е взел твърде присърце политиката да гледаме напред. Защо? Какво знаем за него? Кой му е повлиял?
Теди бръкна в джоба си.
— Щях да забравя, кралице. Написах ви нов списък, в случай че сте изгубили предишния, когато ви нападнаха.
— Списък ли?
— На лордовете и дамите, ограбвали най-жестоко хората по заповед на Лек. Спомнихте ли си ли, кралице?
— О, да — кимна Битърблу. — Разбира се. Благодаря ти. И, Теди, всичко, което знаете за положението в града, би ми помогнало. Не го виждам от кулата си. Истината за живота на хората липсва в документите, които прекосяват писалището ми. Ще ми подадеш ли ръка?
— Естествено, кралице.
— А короната? — попита тя, поглеждайки отново безизразното лице на Саф.
Той сви рамене.
— Не мога да открия Грей.
— Търсиш ли?
— Да, търся — подразни се той. — Но не е най-сериозната ми грижа в момента.
— Възможно ли е да има по-сериозна? — тросна му се тя.
— О, не знам… Лудият ти съветник например, който веднъж се опита да ме убие, а сега обикаля някъде из Източния град.
— Намери Грей — заповяда Битърблу.
— Непременно, ваше сияйно кралско височество.
— Саф, помисли дали е справедливо да продължаваш да наказваш нашата Искрица — прошепна Теди.
Саф се обърна и с няколко отсечени крачки застана пред гоблена, където се взря със скръстени ръце в жената със странната коса. А Битърблу затаи дъх, понеже не смееше и да мечтае да чуе отново това име.
— Ще вземеш ли тогава няколко книги, Теди? — попита тя след миг.
— Всичките ще ги вземем, кралице. Ала по две-три, не наведнъж, понеже Саф е прав. Не искам да привличам зловредно внимание. Получих достатъчно.
След като си тръгнаха, Битърблу поседя известно време при ръкописите на Дийт, опитвайки се да избере кой да подхване. Дийт се приближи, накуцвайки, размахал поредната книга за препрочитане.
— За какво се разказва? — попита го тя.
— За творческия процес, кралице.
— Защо е избрал такава тема?
— Откъде да знам, кралице? Той беше обсебен от изкуството и от творците си. Сигурно е искал да запали и вас.
— Обсебен? Наистина ли? — учуди се Битърблу.
— Кралице, със затворени очи ли ходите из двореца?
Битърблу притисна слепоочия и преброи до десет.
— Дийт, какво ще кажеш, ако дам няколко ръкописа на приятел, който има печатарска преса?
Библиотекарят примигна.
— Кралице, ръкописите са ваши. Разполагайте с цялата библиотека, както намерите за добре. — Замълча за миг. — Надявам се обаче да пожелаете да ги дадете всичките на приятеля си.
Битърблу впи очи в него.
— Бих искала да не разгласявам на кого ги давам, поне докато намерим Ранмуд и изясним мистерията. Ще пазиш тайната заради безопасността на приятеля ми, нали, Дийт?
— Разбира се, кралице — отвърна Дийт, очевидно обиден от въпроса. Остави книгата за творческия процес върху писалището и се оттегли намусен.
— Безпокоя се за Теди и Саф — сподели Битърблу с Хелда по-късно. — Неразумно ли ще бъде да помоля лиенидските си стражи да отделят неколцина войници, за да ги държат под око?
— Не, разбира се, кралице. Ще изпълнят всяка ваша заповед.
— Ще я изпълнят, знам, но това не значи, че е разумна.
— Имах предвид, че ще ви се подчинят от преданост, кралице, а не по задължение — смъмри я Хелда. — Тревожат се за вас. Благодарение на тях научавам за тайните ви пътешествия, знаете ли? Винаги ми съобщават.
Битърблу обмисли думите й с известно смущение.
— Не очаквах да ме познаят.
— От осем години ви охраняват, кралице — напомни й Хелда. — Наистина ли допускате, че не разпознават фигурата ви, походката, гласа?
_Безброй пъти съм минавала покрай тях_, помисли си Битърблу, възприемайки ги чисто и просто като тела до вратата. _Приятни са, разбира се, защото изглеждат и говорят като мама._
— Кога наистина ще се събудя?
— Какво имате предвид, кралице?
— Колко неща още не виждам, Хелда?
Битърблу се намираше в спалнята на Хелда, защото искаше да разгледа всички шалове, които икономката вадеше от гардероба, за да прикрива синините й. Хелда отвори по-широко вратите и изложи на показ рафтове с материи като стрелички от спомени, пронизващи сърцето на Битърблу.
— Не разбирам защо са при теб? — учуди се тя.
— Когато дойдох да ви служа, кралице — заобяснява Хелда, докато измъкваше шалове и ги подаваше на Битърблу да ги докосне и да им се възхити, — установих, че прислужниците разтребват твърде ревностно шкафовете на майка ви. Крал Рор спаси няколко лиенидски вещи — шаловете например и ценностите. Другото обаче — роклите й, палтата й, обувките и изчезна. Взех запазеното и сложих скъпоценностите в сандъка ви, а шаловете реших да задържа тук, докато пораснете. Съжалявам, че тъкмо необходимостта да прикривате следи от нападение ми припомни за тях, кралице — добави тя.