— А къде е Курчатов? Мъртъв ли е?
— Не… жив е, другарю Сталин.
— Защо?
— Не… не ви разбрах… — Сахаров примигна.
Сталин го погледна внимателно и протегна ухото към него.
— Вземете.
Берия предаде ухото на Микоян, той — на Ворошилов, Ворошилов — на Каганович, Каганович — на Ландау, Ландау — на Сахаров. Сахаров го стисна с пръсти.
— И какво виждате? — Сталин тежко въздъхна и разтри розовите си бузи.
— Ами… свинско ухо, другарю Сталин…
— По-отблизо погледнете, по-отблизо…
Сахаров го гледаше неразбиращо.
— В упор го погледнете, другарю Сахаров — посъветва го Микоян.
Сахаров почти долепи ухото до очите си.
— Казвайте де, казвайте! — Сталин се намръщи нетърпеливо. — Какво е станало там, кой е гръмнал бомбата, защо има… такива, тези оранжеви вълни… или това е море… вкаменено море… и къде са хората… мирните трудолюбиви хора…
Сахаров внимателно се вглеждаше в ухото. Високото му чело се запоти.
Изгубил търпение, Сталин погледна Берия.
— Другарю Сахаров, кажете просто и ясно, какво конкретно виждате — тихо каза Берия.
— Виждам… виждам печена свинска кожа — каза Сахаров и вдигна глава.
Сталин се навъси и кимна. Лицето му сякаш за секунди остаря. Той разтри основата на носа си и погледна пламъчето на стоманения, стилизиран във формата на сърп и чук свещник. Пламъчето на дебелата червена свещ се отразяваше в очите му, искреше в безбройните стени на брилянтите на огърлицата му, подскачаше в светлозелените дълбини на изумруда.
Очите на Сталин се наляха със сълзи. Всички седяха, затаили дъх. Дори Толстой спря да мляска — подпухналата му долна устна увисна — и тъпо загледа вдървено изправения Маленков.
Една сълза се стече и капна на ръката на Сталин. Той погледна ръката си, вдигна я до устата си и облиза сълзата. После тихо каза:
— Солта на света…