— Режи от другите — изсумтя Иван и почна да пори гърба на Достоевски-2.
Николай също извади ножа си и го заби в кръста на Толстой-4. Иван през това време внимателно отпори от гърба на Достоевски-2 дълго парче, пусна го в чувала и подвикна на другите:
— Кво зяпате? Режете, режете!
Николай изкара едно парче, вдигна го пред очите си. Маста освети покритото му с белези и пъпки лице.
— Глей ти! — ухили се той с изгнилите си зъби.
Малкия Коля се наведе към парчето и го помириса.
— На гъби ми мирише…
Николай също го помириса.
— Не. Не е на гъби. На мляко мирише.
— На мляко ли? — засмя се Малкия Коля. — Че ти кога си виждал мляко?
— Хайде на работа! — Иван пусна в чувала още едно парче.
Братята се наведоха над телата. Известно време рязаха мълчаливо.
— Свършихме май… — Иван пусна в чувала последното парче. — Ти ще го носиш, Фьодоре.
Високият широкоплещест Фьодор нарами чувала.
— Не е чак толкоз тежък.
— Качвайте се горе и ме чакайте — нареди Иван.
Братята излязоха.
Иван ги изпрати с поглед, после се обърна към кльощавия, който стоеше в ъгъла.
— Борис Глогер! Ела тук!
Кльощавият пристъпи към него. Иван извади от пазвата си окачен на връвчица диктофон, натисна копчето и попита:
— Каква е тая лазурна мас?
Глогер погледна тънките си пръсти.
— Лазурната мас е… вещество от LW-тип.
— На руски ми говори. Какво е това LW-тип?
— Свръхизолатор.
— Какво е това свръхизолатор?
— Вещество, чиято ентропия винаги е равна на нулата. Температурата му винаги е постоянна и е равна на температурата на тялото на донора.
— За какво се използва?
— Засега за нищо.
— За какво ви е тогава?
— Трудно е да ви обясня в плюс-позит…
— Не ми се бъзикай, нямам време! Давай бързо, на руски и по въпроса!
— Рипс… Космос… Това вещество е било получено случайно при пробна реконструкция на скриптори… тоест лица, които записват фантазиите си на хартия.
— Писатели, така ли?
— Да… навремето са ги наричали така.
— И какво?
— И… това вещество… тоест, рипс… откриването на свръхизолаторите е довело до откриването на четвъртия закон на термодинамиката.
— И какъв е тоя четвърти закон?
— Във веществата от LW-тип ентропията е постоянна и не зависи от промените на температурата в околната среда. И формулата… аз всъщност не разбирам много от точни науки… така че не съм в плюс-директ…
— Какъв си?
— Биофилолог. Специалист по логостимулация.
— А къде са ви техничарите?
— Вие ги убихте.
— И не знаеш за какво ви е лазурна мас?
— Има проект. На МО. Не знам подробности… но, цзюй уо кхан лай… на Луната правят реактор, реактор за постоянна енергия. Правят го като пирамида… пирамида от свръхпроводници 5-о поколение и лазурна мас… на пластове… на пластове… и той ще реши плюс-директно проблема за вечната енергия.
— Реактор? И това е всичко?
— Как така „всичко“?
— Искаш да кажеш, че тая лазурна мас се използва само в тоя реактор?
— Засега — да.
— А други приложения? Военно например? Не може ли да стане на оръжие? На някакви бомби?
— Не знам… не е ставало дума за това… никой не е мислил да прави оръжие от нея.
— А някаква отрова? Нещо за масово поразяване?
— Не. Тя не е отровна. Просто атомната є структура не е съвсем обикновена.
Иван се навъси и се почеса по слепоочието.
— Не гори ли поне?
— Не, не. Може да се реже, да се дели на молекули даже, но тези молекули винаги ще са изключени от процеса на енергийна обмяна.
— И за чий хуй си рискувах живота тогава? — попита Иван и изключи диктофона.
— Не… не разбрах. — Глогер попипа големите си розови устни.
— И аз не разбрах нищо! — Иван въздъхна тежко, смъкна рязаната пушка от гърба си, извади един патрон и я зареди. — Кажи бе, скелет, ти би ли пратил брат си на смърт заради някаква си идиотска лазурна мас?
Глогер погледна окървавените тела в инкубатора.
— Не.
— И аз. — Иван стреля в челото му.
Мозъкът на Глогер се разпльока на монитора с инструкциите по проекта. Слепоочната му пластина тупна на мекия под.
Връщаха се по тъмно. Допотопният снегоход, правен още по времето на СССР, замаскиран отгоре с борчета, ги друсаше на североизток. Карпо караше. Мустафа беше стиснал между краката си сушен еленски бут, режеше от него дълги тънки парчета и ги раздаваше на останалите.
— Като се върнем, ще си поприказвам аз с Ванюта — изсумтя Иван. — Ние да не сме му подлоги на него!
— Може да не си разбрал нещо — каза Николай.
— Прочел съм повече книги от всички вас заедно. Той ни прати за ново оръжие, нали така?