— Да.
— Колко?
— Единайсет хиляди двеста петдесет и осем платинови грама.
— Ти да беше преброил и милиграмите — подсмихна се Савелий. — Колко са парчетата?
— Дванайсет.
— Нормално. — Савелий допи чая и загъна хляба, салама и захарта в хартията. — Щото твойте юнаци казаха — седем. Седем! Смешна работа!…
Той прибра храната в чекмеджето на масата, избърса запотените стъкла на очилата си и погледна магистъра.
— Сядай, драги. Какво стърчиш като…
Магистърът се огледа къде да седне. Савелий му показа походното легло. Магистърът седна и то изскърца под него. Той сложи куфарчето на коленете си и въздъхна тежко.
— Защо мучиш като стелна крава, драги? Да не се е случило нещо?
— Не, всичко е наред.
— Сериозно? При вас — и всичко да е наред? При толкова паяци в едно шише не може всичко да е наред.
— Савелий, искам да се посъветвам с теб.
— На твоите услуги.
— Разбираш ли… — Магистърът въздъхна. — Не знам откъде да почна. Всичко е така усукано…
— Почни от началото.
— Ти виждал ли си карамелизираната ръка на Сол? На осмо равнище.
— Не само съм я виждал, драги. Поне двеста и петдесет пъти съм я близал, когато бях приемчик. Всяка сутрин след общата молитва. Помолим се на Топлата Земя, после я оближем — и на работа. Хубаво време беше.
— Разбираш ли, през последните осем дни с мен става нещо странно. Ето ръцете ми — виж. — Магистърът показа широките си бели длани с меки пръсти. — И значи всеки път, като ги гледам, ето тук, в китките, виждам детски ръчички. Но златни. Искам да кажа, че във всяка от китките си виждам малка златна детска ръчичка.
— Златна? — попита Савелий.
— То е като живо злато. Не е метал. Подвижни са като нормални детски ръчички, но са златни, с един такъв червеникав оттенък. И тези ръчички си имат свой език. Не е като езика на глухонемите с комбинации от пръсти, а се основава на въртенето на ръчичките. Въртят се около китките си — наляво и надясно, надясно и наляво. Пълни обороти, непълни, половинки, четвъртинки — това им е езикът. Не е сложен. Веднага го проумях.
— Веднага?
— Да, да. Два оборота по часовниковата стрелка е буквата А, два срещу часовниковата стрелка — Е, половин оборот по часовника — О, половин обратно — М, и така нататък. Прост, съвсем прост език.
— И какво ти предават тези златни ръчички?
— Най-различни неща. Понякога са кратки съобщения, друг път — дълги, много дълги текстове.
— И какви са тези съобщения?
— Ами например: „Знай за второто пробождане на Марк.“ Или: „Половината топки карат да опитаме месен картеч.“
— А дългите текстове?
— Точно това е най-необикновеното. И не знам какво значи.
— Що за текстове са все пак?
Магистърът извади от вътрешния джоб на сакото си няколко листа и ги разгъна.
— От вчера почнах да записвам. Това е най-краткият. Ето, чуй…
— Дай аз да си го прочета. — Савелий взе листовете, сложи ги на масата и почна да чете.
В един и половина през нощта академиците Ландау и Сахаров вече бяха в Кремъл. Изследваха буцата лед с рентген и видяха, че вътре има чудовище с куфарче на коленете. Взеха проби от леда, но не откриха нито отрова, нито радиация. Реши се буцата да бъде внесена в топло помещение, където да се изчака пълното є разтапяне, та да могат да огледат замразеното чудовище. Сталин предложи това да се съвмести с вечеря. Внесоха ледения конус в Грановитата палата и го сложиха в огромна бакърена тава, донесена от Монетния двор. Около него застанаха четирима бойци с автомати. До тях на два стола седнаха двамата професори — микробиологът и физикът релативист.
Освен Молотов, Ворошилов, Берия, Микоян, Ландау и Сахаров Сталин покани на вечерята Булганин, Каганович, Маленков, княз Василий, производителя на захар Гуринович, писателите Толстой и Павленко, композитора Шостакович, художника Герасимов и кинорежисьора Айзенщайн. Берия запозна гостите със същността на нещата.
Когато всички седнаха на дългата, изискано сервирана маса, Сталин стана с чаша шампанско в ръка. Беше облечен с тъмен бутилковозелен костюм, идеално подчертаващ стройната му фигура; косата му бе гладко вчесана и намазана с брилянтин; снежнобялата му яка бе прихваната с широка диамантена лента с прочутия трийсеткаратов изумруд, подарен на вожда от шаха на Иран; породистото му изваяно лице бе озарено от бодро внимание към случая.
— Другари — почна Сталин, — събрали сме се тук по повод на едно уникално, феноменално явление. Светът не ни поднася често такива подаръци. На два пъти вече руснаците от третото хилядолетие се опитват да се свържат с нас. И на два пъти им попречиха. През 1908 година им попречи бездарното царско правителство, през 1937-а — престъпният враг на народа Ежов. Днес обаче, изглежда, хората от бъдещето за пръв път успяха да установят контакт, като изпратиха на нас, съветските граждани, посланието си в този леден конус в деня на откриването на Общоруския Дом на Свободната любов, което е символично само по себе си. Ние строихме този великолепен дворец на любовта, освободена от вековните предразсъдъци, почти шест години. Денят на отварянето на неговите златни двери стана всеобщ празник, триумф на свободата и на новия съветски морал. И именно в този славен ден ние получаваме третото послание от бъдещето. Аз не знам какво ни изпращат нашите праправнуци, но вътрешният ми глас, в който се вслушвам през целия си съзнателен живот, ми подсказва, че това послание е свързано с нашата трудна и с нищо несравнима работа за освобождаването на човека, с онзи велик път, по който е поел нашият велик народ. Затова предлагам да пием за Русия. За Русия от миналото, за днешна Русия и за Русия на бъдещето.