Нещо някъде горе. Далече. Прекалено далече. По-силно е странното пеене сега. Този глас сега му съответства. Опитваш се. Към него:
— Мм-мм-мм-мм-мм? Завърнал се глас? Този глас скоро ще отиде във Вечната дълбина. Понеси този глас, подхрани този глас — надолу. Надолу към Вечната дълбина, Завърнал се глас. Към мястото на вечния покой, пълните с храна небеса, никакво съвкупяване, никакво раждане, никакво пръсване на торбички, безконфликтно и вечно пеещо съвършенство. Ало, ало? Завърнал се глас? Завърнал се глас. Ало? Мм-мм-мм-мм-мм.
Отгоре и мъничък. Отгоре и мъничък. Бързоподвижен. Твърде далече. Твърде далече. Пеенето не се изкачва нагоре. Не променя песента от високото. Никакъв отговор.
Потреперване, скърцане, разкъсване. Горещина, горещина. Сега, сега разривът. Болката…
Ударена, блъсната настрани. Обърната. Завъртяна. Смачкваща се. Става все по-малко — небето, всичко. Пада. Пада. По-малко. Довиждане. Падането, падането на този глас започва.
Надолу, с въртене. По-бързо…
По-бързо от хранопада, през облаците, назад — по-хладно, по-хладно, безгласно, сбръчкваш се. Светлини, пламъци, ветрове, песни, пробягващи покрай нея. Силно, силно. Довиждане. Пулсът на Вечната дълбина. Здравей. Завърнал се глас? Падаш…
Векторната спирална симетрия показва… Пулсирането е всичко…
След обяда смътно обезпокоеният Рик влезе в контролния център. Глождеше го, че е стъпкал любимата идея на другия. Десет минути покаяние, реши той, са достатъчни да успокоят съвестта му и би могъл да провери собствената си апаратура, докато е там.
Когато влезе в светлата, прохладна камера, видя Мортън, който леко танцуваше в такт с тайнствени звуци, излизащи от един от мониторите му.
— Рик! — възкликна той, щом го зърна. — Чуй какво хванах!
— Чувам.
Тоновете на предсмъртната песен на създанието излизаха от говорителя.
— Звучи така, сякаш едно от тях се е издигнало на необикновена височина. Представях си ги на по-ниско рав…
— Това е от атмосферата — прекъсна го Рик. — Няма нищо по-надолу. Започваш да откачаш на тази тема.
Искаше му се веднага да си прехапе езика, но не можа да се въздържи и да не каже какво мисли.
— Никога не сме хващали нищо от атмосферата на такава честота.
— Знаеш ли какво става с художниците, които се влюбват в моделите си? Свършват зле. Същото се отнася и за учените.
— Слушай, слушай. Някой произвежда тези звуци. И после това прекъсва внезапно, като че ли…
— Добре, различно е. Но просто не мисля, че нещо би могло да го прекъсне в тази супа.
— Един ден ще разговарям с тях — упорстваше Мортън.
Рик поклати глава, след това се насили пак да заговори.
— Пусни го още веднъж — предложи той.
Мортън натисна едно копче и след кратка пауза бръмченето, тананикането и подсвиркването започнаха отново.
— Мислих за това, което каза преди малко — отбеляза Мортън, — за комуникацията…
— Така ли?
— Ти попита какво ли бихме могли да си кажем един на друг.
— Точно така. Ако ги има.
Звуците се издигаха на все по-голяма височина. Рик започна да се смущава. Възможно ли би било…?
— Те като че ли нямат думи за всички конкретни неща, които изпълват живота ни — заяви Мортън, — даже много от абстрактните ни понятия се базират на човешката анатомия и физиология. Нашата поезия за долината и планината, за реката и полето, за деня и нощта със слънце и звезди тук не би свършила работа.
Рик кимна. „Ако съществуват — чудеше се той, — какво ли биха могли да имат, което бихме искали и ние?“
— Може би само музиката и математиката, най-абстрактното ни изкуство и наука, биха могли да служат за допирни точки — продължи Мортън. — Освен тях би трябвало да бъде създаден и някакъв метаезик.
— Записът на песните им би могъл да има някаква търговска стойност — каза замислено Рик.
— Ами после? — попита по-ниският. — Нима ще станем змията в техния рай, като им обрисуваме чудеса, които никога пряко не са преживели, и с това им причиним някаква привнесена екзистенциална травма? Или може би ще стане обратното? Какво биха могли да знаят или да чувстват те, за което ние дори не сме и помисляли?
— Идват ми идеи да разчупя тази загадка математически, да видя дали наистина има логическа последователност зад нея — внезапно се обади Рик. — Мисля, че съм виждал някакви лингвистични формули, които биха могли да се приложат.
— Лингвистични? — учуди се Мортън. — Това не е твоята област.
— Знам, но обичам математическата теория — независимо от каква област е.
— Интересно. Ами ако те имат сложна математика, която човешкият мозък просто не може да разбере?