Една ръка, която не беше цяла, се уви около кръста му. Маклин го хвана здраво и двамата бавно заслизаха по стъпалата надолу. Прибраха се обратно в шахтата.
— Успяхме! — провикна се полковникът над воя на вятъра. — Това е пътят за навън!
— Не можем да оцелеем там! Това е торнадо!
— Няма да продължи дълго! Скоро ще спре! Успяхме! — Маклин се разплака, но бързо спря, защото се сети, че дисциплината и контролът правеха един мъж такъв. Нямаше никаква представа за времето, нямаше идея колко е минало, откакто онези първи ракети се появиха на радара. Трябваше да е вечер, но вечерта на кой ден — не знаеше.
Съзнанието му се понесе към хората, които все още бяха долу в Земен дом — мъртви, полудели или изгубени в мрака. Замисли се за всички онези, които го последваха в това начинание, които му имаха доверие и го уважаваха. Устата му се изкриви в усмивка. „Лудост е!“, помисли си той. Всички онези опитни войници и лоялни офицери бяха мъртви, а оцеля това хилаво хлапе, което имаше проблеми със зрението. Ама че майтап! От армията на Маклин беше останало само едно кльощаво и странно гимназистче!
Полковникът си спомни как Роланд беше дал идеята да накарат цивилните да работят и колко спокойно свърши работата в ужасната яма, където Маклин загуби ръката си. Хлапето имаше топки. Даже имаше нещо повече, което караше полковника да се чувства малко неспокойно в негово присъствие, както би се чувствал, ако знаеше, че някакво дребно смъртоносно животинче се крие под камъка, който смята да прескочи. Всичко това беше в погледа на момчето, когато му разказа, че Шор го е приклещил в столовата, беше в гласа му, когато каза: „Имаме ръце“. Едно нещо му беше пределно ясно на Маклин: по-добре хлапето да беше до него, отколкото зад него.
— Ще излезем, когато бурята отмине! — провикна се полковникът. — Ще живеем. — И тогава от очите му потекоха сълзи, но той се разсмя, за да не го види хлапето.
Една студена ръка докосна рамото му. Маклин спря да се смее.
Гласът на Войника сянка беше много близо до ухото му.
— Точно така, Джимбо. Ще живеем.
Роланд потрепери. Вятърът беше студен и той притисна тялото си до това на Краля, за да използва топлината му. Краля се поколеба… но бързо го прегърна с осакатената си ръка през рамо.
Рано или късно бурята щеше да отмине, мислеше си момчето. Светът щеше да ги чака. Но това беше един различен свят. Една различна игра. Знаеше, че няма да има нищо общо с онази, която приключи току-що. В новата игра възможностите за Кралския рицар щяха да са безкрайни.
Нямаше представа къде щяха да отидат или какво щяха да правят. Не знаеше какво беше останало от стария свят… но дори всички градове да бяха ударени от ядрено оръжие, пак щеше да има оцелели групи, които да се скитат в пустошта или да се крият в мазета и да чакат. Да чакат нов водач. Някой, който да е достатъчно силен, за да ги подчини на волята си и да ги накара да танцуват в новата игра, която тъкмо беше започнала.
Да. Това щеше да е най-великата игра на „Кралският рицар“ за всички времена. Опустошените градове, призрачните градчета, опожарените гори и пустините, на които някога бе имало тучни ливади, щяха да са игралната дъска. Щеше да научи правилата в движение, както и всички останали. Само че той вече беше с една крачка пред тях, защото осъзнаваше, че съществува невероятна власт, която чакаше да бъде взета от най-умния и най-силния. Да бъде взета и използвана като свещена брадва, издигната над главите на слабите.
И може би — защото имаше такава възможност — ръката, която я държеше, щеше да е неговата. В служба на Краля, разбира се.
Заслуша се в грохота на вятъра и си представи как изрича името му с величествения си глас и го понася над опустошените земи като обещание за предстоящото му могъщество.
Роланд се усмихна в мрака — лицето му беше изпръскано с кръвта на мъжа, когото застреля — и се остави на бъдещето.
Пет
Колелото на съдбата се завърта
27
Леденият дъжд с цвят на никотин се сипеше на пластове над руините на Ист Хановер, Ню Джърси, брулен от ветровете, които духаха със сто километра в час. Бурята оставяше след себе си мръсни висулки по срутените покриви съборените стени, изтръгваше останалите без листа дървета и покриваше всички повърхности с радиационен лед.