— Внимавай — каза секретарката. — Навън като че ли не е особено приятно.
— Ще се върнем — обеща ѝ клошарката, прекоси стаята и отиде до предната врата… която беше единственото дървено нещо, останало недокоснато от огъня в камината. Натисна дръжката и изведнъж стаята се изпълни със студ, силен вятър и леден дъжд. Сестрата падна на колене и запълзя по хлъзгавата веранда, като стискаше здраво кожената си чанта. Светлината беше с цвят на гробищна пръст, а брулените от вятъра къщи около тях бяха наклонени като изкривени надгробни плочи. Следвана плътно от Арти, тя запълзя бавно надолу по стъпалата към замръзналата ливада. Погледна назад и присви очи заради щипещите ледени прашинки. Дойл Халанд се придвижваше към къщата отдясно, като внимателно тътреше ранения крак след себе си.
Бяха им необходими почти десет вледеняващи минути, за да стигнат до съседната къща. Почти целият покрив беше отнесен и ледът беше покрил всичко. Арти се зае за работа, като си намери една ниша, в която да завърже чаршафа като чанта, за да събере парчетата дървен материал, които бяха разхвърляни навсякъде. В останките от кухнята Сестрата се хлъзна на лед и падна тежко на задника си. За щастие, намери няколко консерви със зеленчуци в килера, няколко замръзнали ябълки, лук и домати и няколко втвърдени полуфабриката в хладилника. Всичко, което можеше да се събере в чантата ѝ, влезе в нея. Пръстите ѝ бяха вкочанени. Тя завлачи своя вързоп с плячка и намери Арти с неговия издут чаршаф-торба, пълен с дървен материал.
— Готов ли си? — изкрещя Сестрата в опит да надвика вятъра и продавачът на обувки ѝ кимна в отговор.
Обратното пътуване се оказа по-опасно, защото стискаха здраво съкровищата си. Вятърът ги брулеше, макар че пълзяха по кореми, и клошарката си помисли, че ако скоро не стигнеха до огъня, ръцете и лицето ѝ щяха да окапят.
Съвсем бавно изминаха разстоянието между къщите. Нямаше следа от Дойл Халанд. Сестрата беше наясно, че ако свещеникът беше паднал и се беше наранил, щеше да замръзне до смърт; ако не се върнеше до пет минути, щеше да отиде да го търси. Пропълзяха по покритите с лед стъпала до предната веранда и влязоха през вратата, за да се озоват в благословената топлина.
Клошарката затвори вратата след Арти и я заключи. Вятърът бушуваше и виеше отвън като някакво чудовище, на което са му отнели играчките. Лицето ѝ беше покрито с ледена кожа, която започна да се топи. От ушите на продавача на обувки висяха малки ледени висулки.
— Успяхме! — каза той. Челюстта му беше замръзнала. — Донесохме малко…
Арти млъкна. Погледна над Сестрата и очите му със замръзналите им мигли се ококориха от ужас.
Клошарката бързо се обърна.
Полази я хлад. По-силен от студа от бурята.
Бет Фелпс лежеше по гръб пред умиращия огън. Очите ѝ бяха отворени и около главата ѝ се беше образувала локва кръв. В слепоочието ѝ имаше ужасна рана, сякаш нож беше промушил мозъка ѝ. Едната ѝ ръка беше вдигната и замръзнала във въздуха.
— О… Господи. — Арти притисна с длан устата си.
В ъгъла на стаята лежеше извита на една страна Хулия Кастильо. Между невиждащите ѝ очи зееше подобна рана и кръвта ѝ беше изпръскала като китайско ветрило стената зад нея.
Сестрата стисна зъби, за да потисне писъка си.
И тогава в ъгъла отвъд слабата светлина, която хвърляше огънят, се размърда една фигура.
— Влизайте — каза Дойл Халанд. — Извинете ме за безпорядъка.
Той се изправи в цял ръст. Очите му уловиха оранжевия проблясък на светлината и заприличаха на котешки зеници.
— Намерили сте си благинки, нали? — Гласът му беше ленив, като на човек, който се беше натъпкал с вечерята си, но не би отказал десерт. — Аз също си намерих такива.
— Господи… Господи, какво се е случило тук? — Арти се хвана за ръката на Сестрата, за да не падне.
Дойл Халанд бавно вдигна пръст във въздуха и го насочи към клошарката.
— Спомних си те — каза тихо той. — Ти си жената, която дойде в киното. Жената с огърлицата. Срещнах един твой приятел в града. Бил е полицай. Натъкнах се на него, докато се скитах. — Зъбите му лъснаха, когато се ухили, и коленете на Сестрата едва не я предадоха. — Поговорихме си много добре.
Джак Томачек. Джак Томачек не успя да мине през тунел „Холанд“. Той се върна и някъде сред руините се беше изправил лице в лице с…
— Той ми каза, че неколцина други са се измъкнали — продължи Дойл Халанд. — Сподели ми, че единият е жена и знаеш ли какво му беше направило най-голямо впечатление в нея? Раната на врата ѝ във формата на… е, сещаш се. Каза ми, че водела група от хора на запад. — Ръката с протегнатия пръст се полюшваше напред-назад. — Лошо, лошо. Не е честно да се промъквате, когато съм с обърнат гръб.