— Расте само там, където си спала. Малко е странно, не мислиш ли?
Детето сви рамене. Усещаше погледа му върху себе си.
— Каза, че си чула някакъв звук — продължи Джош. — Какъв звук точно?
Суон отново сви рамене. Не знаеше как да обясни тези неща. Никой преди не ѝ беше задавал подобни въпроси.
— Аз не чух нищо — каза гигантът и посегна отново към стръковете.
Детето сграбчи ръката му, преди да е стигнала до тях.
— Както казах… беше болезнен звук. Не знам точно.
— Когато ги изтръгнах ли?
— Да.
„Господи — каза си Джош, — готов съм за стая в лудницата!“ Докато гледаше зелените стръкове в пръстта, започваше да си мисли, че са поникнали там, защото тялото ѝ ги беше накарало. Химията му или нещо подобно, което си взаимодействаше със земята. Това беше налудничава идея, но и случващото се беше такова.
— На какво прилича? На глас?
— Не. Не е като глас.
— Ще се радвам да ми разкажеш.
— Наистина?
— Да — отвърна Джош. — Наистина.
— Мама ми каза, че е от възражението ми.
— Така ли е?
Детето се поколеба, но накрая отговори категорично:
— Не!
То докосна нежно с пръсти новите стръкове и леко ги погали.
— Веднъж мама ме заведе в един клуб, за да гледаме някаква банда. Чичо Уорън свиреше на барабаните. Чух шум, подобен на болезнения звук и я попитах какво го издава. Тя ми каза, че е хавайска китара, от онези, които слагаш в скута си и свириш на тях. Но има и други неща в болезнения звук. — Очите ѝ намериха неговите. — Като вятъра. Или свирката на влак, която се чува отдалеч. Или гръмотевица, много преди да се види светкавицата. Много неща.
— От колко време можеш да го чуваш?
— Откакто бях малко момиченце.
Джош не успя да се въздържи и се усмихна. Суон не разбра правилно реакцията му.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Може би… аз също искам да чуя звук като този. Знаеш ли какво представлява?
— Да — отвърна детето. — Смърт.
Усмивката му се изкриви и изчезна.
Суон взе малко пръст и бавно я замачка между пръстите си, за да усети сухата ѝ и крехка същност.
— През лятото е най-зле. Тогава хората изкарват своите косачки.
— Но… това е просто трева — каза Джош.
— През есента болезненият звук е различен — продължи детето, сякаш не го беше чуло. — Прилича на голяма величествена въздишка и след това листата започват да падат. После болезненият звук спира през зимата и всичко заспива. — Суон изтупа пръстта от дланта си и я смеси с останалата. — Когато започне отново да се стопля, слънцето кара нещата да се замислят за пробуждане.
— Да се замислят за пробуждане?
— Всичко може да мисли и чувства по свой собствен начин — отвърна детето и го погледна. Очите на мъничкото му лице бяха много стари. — Буболечките, птиците, дори тревата — всичко живо си има свой собствен начин на говорене и познаване. Въпросът е дали можеш да ги разбереш, или не.
Джош изсумтя. Буболечки, помисли си той. Спомни си рояка скакалци, които бяха нападнали понтиака му в деня на взрива. Досега не се беше замислял за нещата, които Суон говореше, но осъзна, че в тях се съдържа истина. Птиците мигрираха с промяната на сезоните, мравките строяха мравуняците си чрез изумителна комуникация, цветята цъфваха и увяхваха, но прашецът им продължаваше да живее. Всичко това се осъществяваше по един невероятен и мистериозен график, който винаги беше приемал за даденост. Беше просто като поникването на тревата и сложно като светлината на светулките.
— Откъде знаеш тези неща? — попита Джош. — Кой те научи на тях?
— Никой. Сама ги разбрах. — Суон си спомни първата си градина, която поникна в пясъчника на площадката в детската ѝ градина. Бяха ѝ необходими години, за да разбере, че не всеки, който стисне пръст в ръцете си, чувства пробождания и иглички, и че не всеки познава по жуженето на осите дали искат да жилят, или просто изследват ухото ти. Тя винаги знаеше, защото си беше такава.
— О — отвърна гигантът и впери поглед в ръцете ѝ, които мачкаха пръстта. Суон имаше чувството, че по влажните ѝ длани преминава електричество. Джош отново погледна зелените стръкове. — Аз съм просто един кечист — каза много тихичко той. — Такъв съм си. Имам предвид… Проклятие, аз съм никой! — Защити детето, чу отново гласа в главата си. Да го защити от какво? От кого? И защо? — В какво, по дяволите, се въвлякох — прошепна Джош.
— А? — попита Суон.
— Нищо.
Очите ѝ отново бяха очи на малко дете и тя смеси топлата пръст с онази около стръковете.