— Най-добре ще е да започваме да копаем — каза гигантът. — Готова ли си?
— Да. — Детето взе лопатата, която беше оставена настрани. Лекото изтръпване в ръцете му беше започнало да отшумява.
Но Джош не беше готов да се заеме за работа, все още не.
— Суон, чуй ме за минутка. Искам да бъда честен с теб, защото смятам, че можеш да го понесеш. Ще се опитаме да излезем оттук, но това не означава, че ще успеем. Налага се да изкопаем доста широк тунел, за да мога да промуша туловището си през него. Това ще ни отнеме известно време и със сигурност няма да е лесно. Ако тунелът се срути, ще трябва да започнем отначало. Опитвам се да кажа, че не е сигурно, че ще успеем да се измъкнем оттук. Хич даже не е сигурно. Разбираш ли?
Детето кимна, но не каза нищо.
— И още нещо — добави Джош. — Ако… Когато излезем… може да не ни хареса онова, което ще намерим там. Всичко може да е променено. Може да е като… като да се събудим след най-лошия кошмар, който можеш да си представиш, и да осъзнаем, че кошмарът ни е последвал дори и през деня. Разбираш ли?
Суон отново кимна. Вече беше обмислила казаното от него, защото никой не беше дошъл да ги измъкне, както говореше майка ѝ. Тя си наложи най-зрялото изражение на лицето и го зачака да направи следващия ход.
— Добре — каза Джош. — Да започваме да копаем.
29
Джош Хъчинс се вторачи, присви очи и примига.
— Светлина — каза той. Стените на тунела притискаха раменете и гърба му. — Виждам светлина!
Суон, която беше на около десетина метра зад него в мазето, се провикна:
— Колко е далеч? — Тя беше мръсна, а в носа ѝ имаше толкова много пръст, че вероятно от ноздрите ѝ също щяха да поникнат стръкчета. Мисълта я накара да се разкикоти на няколко пъти — звук, който не беше предполагала, че ще издаде отново.
— На около три-три и половина метра — отговори Джош и продължи да копае с ръце, да избутва пръстта зад себе си и след това да я сритва още по-нататък с крака. Кирката и лопатата бяха полезни инструменти, но след три дни работа осъзнаха, че не бяха по-добри от ръцете им. Гигантът сви рамене, за да се пъхне напред и да сграбчи още пръст, погледна слабата червена светлина, която се носеше от входа на дупката на гофъра, и си помисли, че това е най-красивата светлина, която беше виждал в живота си. Суон влезе в тунела зад него, събра пръстта в една голяма консервна кутия и я отнесе обратно в мазето, където я изсипа в празния окоп, който ползваха за нужник. Дланите, ръцете, лицето, ноздрите, коленете — всичко, което беше покрито с пръст — я щипеше чак до костите. Имаше чувството, че гръбнакът ѝ гори. Зелените стръкове от другата страна на мазето бяха станали десет сантиметра високи.
Лицето на Джош беше цялото в пръст, дори зъбите му бяха черни от нея. Почвата беше тежка и с гъста лепкава консистенция. Трябваше да спре, за да си почине.
— Джош? Добре ли си? — попита детето.
— Аха. Просто се нуждая от минутка, за да си поема въздух. — Раменете и предмишниците го боляха безмилостно. Последния път, в който изпита подобно изтощение, беше след кралска битка с десетима в Чатануга. Светлината беше по-далеч, отколкото му се стори първоначално, сякаш тунелът — който двамата едновременно обичаха и мразеха — се удължаваше и си правеше лоша шега с възприятията им. Имаше чувството, че е пропълзял в една от онези китайски тръби, които заключваха пръстите ти — по един във всеки край — само дето цялото му тяло беше стегнато като бандажа на монах.
Гигантът се зае отново за работа, загреба с две шепи от тежката пръст и я прекара под себе си, сякаш плуваше в нея. „Майка ми е отгледала гофър“, помисли си той и се усмихна въпреки умората. Вкусът в устата му беше неприятен, имаше чувството, че е ял кален пай.
Изкопа още петнадесет сантиметра. Тридесет. По-близо ли беше светлината или по-далеч? Притегли се напред и се сети как го гълчеше майка му, когато не се измиваше добре зад ушите. Още тридесет сантиметра и още тридесет. Суон продължаваше да се пъха зад него и да отнася изкопаната пръст, работеше като часовников механизъм. Светлината вече беше по-близо, можеше да се обзаложи. Но не беше толкова красива. Беше слаба и въобще не приличаше на слънчева светлина. „Болнава е — помисли си Джош. — Може би дори мъртва.“ Но продължи да копае, да хвърля шепа след шепа зад себе си и да се доближава все повече до света отвън.
Върху врата му падна пръст. Застина с мисълта, че тунелът ще се срути отгоре му, но за негова изненада той издържа. „За бога, не спирай точно сега!“, каза си наум и се пресегна за следващото загребване.