— Почти стигнах! — провикна се Джош, но пръстта заглушаваше думите му. Нямаше представа дали Суон го е чула, или не. — Само още няколко педи!
Малко преди отвора, който не беше по-голям от юмрука му, се наложи отново да спре и да си почине. Загледа се изпълнен с копнеж към светлината. Изходът оттук беше на около метър от него. Вече подушваше света отвън с неговия горчив аромат на изгоряла земя, овъглена царевица и химикали. Понадигна се и тръгна напред. Близо до повърхността земята беше по-твърда, изпълнена с лъскави камъни и метални буци. Огънят беше обгорил пръстта в нещо подобно на паваж. Въпреки това Джош продължи нагоре. Раменете му запулсираха от усилието, а погледът му не се откъсваше от грозната светлина. И след малко беше достатъчно близо, за да промуши ръката си през дупката, но преди да го направи, каза:
— Стигнах, Суон! На върха съм! — Задращи с нокти пръстта и ръката му стигна до отвора. За негово нещастие, долната част на повърхността беше като асфалт и не можа да промуши пръсти навън. Стисна юмрук — кожата на който беше на сиви петна — и натисна. Силно. Още по-силно. „Хайде де, хайде — каза си той. — Бутай, мамка му!“
Последва сух и упорит пукащ звук. Първоначално Джош си помисли, че ръката му се счупи, но не изпита болка и продължи да натиска, сякаш искаше да удари небето.
Земята се пропука отново. Дупката започна да се рони и да се разширява. Юмрукът му преминаваше малко по малко и той си помисли каква ли гледка щеше да е за някой на повърхността: поникването на една ръка на петна, подобно на странно ново цвете през мъртвата почва; юмрукът разтваряше пръсти като венчелистчета на слабата червена светлина.
Джош напъха ръката си почти до лакътя. Пръстите му бяха забрулени от студен вятър. Това раздвижване на въздушните маси го ободри. Почувства се като събуден от дълъг сън.
— Излязохме! — провикна се той. Беше на път да се разплаче от радост. — Суон! Излязохме!
Детето беше приклекнало в тунела зад него.
— Виждаш ли нещо?
— Сега ще си промуша главата — сподели намеренията си гигантът. — Ето.
Той продължи нагоре. Рамото последва ръката му и успя да разшири още дупката. След малко цялата му ръка беше навън и Джош се приготви да прекара горната част на главата си. Натисна и се сети за раждането на синовете си. Как главите им се опитваха да излязат на белия свят. Замая се и се изплаши, както вероятно се чувстваше всяко новородено. Суон го буташе отзад в опит да му помогне да излезе навън.
Земята се разцепи със звук, който наподобяваше на чупене на печена глина. С един последен напън Джош успя да извади главата си през отвора и беше посрещнат от хапещия бурен вятър.
— Успя ли да излезеш? — попита Суон. — Какво виждаш?
Гигантът присви очи и ги предпази с ръка от летящите песъчинки.
Видя пуст сиво-кафяв пейзаж, лишен от всякакви отличителни белези освен неговия понтиак и камарото на Дарлийн. Над главата му висеше ниско небе, осеяно с гъсти сиви облаци. От мъртъв хоризонт до мъртъв хоризонт тези облаци се въртяха бавно и тромаво и тук-там се забелязваха живачни проблясъци. Погледна през рамо. На около пет метра вляво зад него имаше голяма могила от пръст, смачкани царевични стъбла, парчета дърво и метал от бензиноколонките и автомобилите. Осъзна, че това е гробът, в който бяха заровени, и в същото време му стана ясно, че ако тоновете пръст не ги бяха запечатали долу, щяха да изгорят и да умрат. Освен могилата и няколкото царевични стъбла и останки, земята беше гола.
Вятърът брулеше Джош в лицето. Той изпълзя от дупката и седна на бедрата си, за да огледа разрушението наоколо. Суон излезе от тунела. Студът се вряза в тялото ѝ и стигна чак до костите. Зачервените ѝ очи обходиха изумени пустинята, в която се беше превърнало това място.
— О — прошепна тя, но вятърът отнесе гласа ѝ. — Всичко е… опустошено…
Джош не я чу. Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Знаеше, че най-близкото градче — или онова, което беше останало от него — беше Салина. Но накъде беше изток и накъде запад? Къде беше слънцето? Летящите песъчинки и прах скриваха всичко на разстояние от двадесет метра. Къде беше магистралата?
— Нищо не е останало — каза той, по-скоро на себе си. — Не е останало абсолютно нищо!
Суон забеляза един познат предмет наблизо. Тя стана и тръгна към малката фигура, като ѝ беше трудно да върви заради вятъра. По-голямата част от синята козина беше изгорена, но пластмасовите очи с малките въртящи се зеници бяха непокътнати. Наведе се и вдигна куклата. Връвчицата с пръстена висеше от гърба ѝ. Дръпна я и чу как Бисквитеното чудовище моли за още бисквити със забавен и изкривен глас.