— Запознайте се с другите ми гости — каза мъжът със ски маската и остави раницата си на окървавения порцеланов плот до мивката, след като затвори и заключи вратата. — Това са Кевин и Мона Рамзи… — той посочи младата двойка — … Стив Бюканън… — после младежа — … а единственото, което разбрах за стареца е, че е от град Юниън. Не чух имената ви.
— Арти Уиско.
— Можеш да ме наричаш Сестрата. Ти как се казваш?
Мъжът си свали ски маската и я закачи на закачалката.
— Пол Торсън — отговори той. — Гражданин на света. — Торсън свали тубите с кръв от врата си и извади от раницата пластмасовите кутии с тяхното отвратително съдържание.
Сестрата се шокира. Лицето на домакина им беше лишено от всякакви следи от изгаряния, а беше минало доста време, откакто за последно видя нормална човешка физиономия. Той имаше дълга черна коса, прошарена в сиво. Сивият цвят се прокрадваше и в ъгълчетата на устата му в иначе гъстата му черна брада. Кожата му беше суха, набръчкана и бяла поради липса на слънце, а челото му беше високо и осеяно с бръчки. Въпреки белотата си приличаше на човек, който прекарва много време навън. Сестрата си помисли, че е планинец, някой, който живее сам в барака и слиза в долината само за да лови бобри и други животни. Под черните му вежди се криеха леденосиви очи, заобиколени от тъмни кръгове от изтощение. Торсън свали шубата си, която го правеше много по-едър, отколкото беше в действителност, и също я закачи. След това започна да изсипва съдържанието на кутиите в мивката.
— Сестра — каза той, — извади зеленчуците, за които ми спомена. Тази вечер ще ядем яхния от задници, приятели.
— Яхния от задници? — учуди се клошарката и се намръщи. — Хм… какво, по дяволите, е това?
— Нещо, което трябва да си тъп задник, за да не го ядеш, тъй като е единственото, с което разполагаме. Хайде, извади консервите.
— Смяташ да ядем… това? — Арти се отдръпна от кървавата каша. Ребрата го боляха и беше пъхнал ръка под палтото, за да ги притиска.
— Не е много зле, човече — каза тийнейджърът с оранжевата коса, който говореше с равен бруклински акцент. — Свиква се. Мамка му, единият от тези шибаняци се опита да ме изяде. Редно е и ние да ги ядем, нали?
— Абсолютно — съгласи се Пол и се зае за работа с ножа.
Сестрата свали раницата си, разтвори мешката и му подаде някои от консервираните зеленчуци. Мъжът ги отвори с отварачката и ги изсипа в голяма метална тенджера.
Клошарката потрепери, но Пол явно знаеше какво прави. Хижата се състоеше само от две големи стаи. В предната, където се намираше газовата печка, имаше зидана камина от груби камъни, в която гореше огън и осигуряваше допълнително топлина и светлина. Освен това разполагаха с няколко свещи, разтопени до дъно, и една газена лампа. В стаята бяха разгънати два спални чувала, легло и направено от вестници гнездо в ъгъла. В другия край се мъдреше чугунена печка и купчина нацепени дърва.
— Стив, вече можеш да запалиш печката — каза Пол. Момчето стана от пода, загреба лопата от камината и хвърли горящите дървета в печката. Сестрата изпита голяма радост. Щяха да хапнат топла храна!
— Време е — обади се старецът и погледна домакина. — Време е, нали?
Пол погледна ръчния си часовник.
— Не. Още не е. — Той продължи да реже вътрешностите и мозъка и клошарката забеляза, че пръстите му бяха дълги и тънки. „Пръсти на музикант — помисли си тя — … особено неподходящи за сюитата, която изпълняват в момента.“
— Това твоето място ли е? — попита Сестрата.
Пол кимна.
— Живеех тук… о, от около четири години. През лятото съм уредник на ски курорта „Биг Пайнс“, който се намира на десетина километра оттук. — Той посочи по посока на езерото зад хижата. — През зимата се свивам на топличко и преживявам с каквото успея да си намеря. — Вдигна поглед и се усмихна мрачно. — Тази година зимата подрани.
— Какво правеше на магистралата?
— Вълците ходят там, за да похапнат. Аз от своя страна ходя, за да ловя вълци. Така попаднах на всички тези бедни души. Скитаха се по магистралата. Намерих и други. Техните гробове са отзад. Ще ви ги покажа, ако желаете.