Сестрата поклати глава.
— Разбираш ли, вълците винаги са живели в планините. Досега са нямали причина да слизат долу. Ядат зайци, сърни и всякакви други животни, които си уловят. Но сега малките животинки измират в хралупите си и вълците надушват нова храна. Затова прииждат на глутници за прясно месце в „Супермаркет магистрала 80“. Тези хора успяха да дойдат тук, преди да падне снегът… ако онези радиоактивни лайна могат да се нарекат сняг. — Пол изсумтя от отвращение. — Както и да е, хранителната верига коренно се промени. Вече няма малки животни, които големите да изяждат. Останаха само хора. А вълците стават доста отчаяни… и много смели. — Мъжът добави парчетата от вътрешностите в тенджерата, след което отви капачката на едната от тубите и изсипа съдържанието ѝ. Стаята се изпълни с миризмата на кръв. — Сложи още дърва, Стив. Тази помия трябва да заври.
— Добре.
— Знам, че е време! — изхленчи старецът. — Трябва да е време!
— Не, не е — отговори му Кевин Рамзи. — Не и преди да се нахраним.
Пол добави и другата туба с кръв в тенджерата и разбърка ястието с дървена лъжица.
— Вие двамата можете да си свалите палтата и да останете за вечеря, освен ако не сте решили да се отбиете в другия ресторант надолу по пътя.
Сестрата и Арти се спогледаха. На двамата им се повдигаше от яхнията. Клошарката първа си свали ръкавиците, палтото и вълнената шапка. Арти неохотно последва примера ѝ.
— Добре. — Пол вдигна тенджерата и я сложи на единия от котлоните на печката. — Поддържай двигателя на това бебче и не оставяй огъня да загасне. — Стив Бюканън се зае със задачата, а домакинът отиде до бюфета, за да извади бутилка, в която все още беше останало малко червено вино. — Това е последното — каза той. — Всеки да удари по един хубав гълток.
— Почакай. — Сестрата разкопча раницата си и изкара стека с бира „Олимпия“. — Това ще върви повече с яхнията.
Очите на всички светнаха като свещи.
— Господи! — каза Пол. — Госпожа, току-що купи душата ми. — Мъжът предпазливо докосна бирите, сякаш се страхуваше, че могат да се изпарят, но когато не го направиха, извади една кутийка от стека. Разклати я леко и с удоволствие установи, че не е замръзнала. Дръпна пръстена, за да я отвори, и я надигна. Пи дълго и с блажено затворени очи.
Сестрата раздаде бири на всички освен на Арти, с когото сподели бутилка „Перие“. Не беше толкова засищаща като бирата, но вкусът ѝ беше хубав.
Заради яхнията в хижата замириса на кланица. Отвън се разнесе далечен вой.
— Помирисват я — каза Пол и погледна през прозореца. — О, само след няколко минути копелетата ще заобиколят мястото!
Воят продължи и се усили, когато към него се присъединиха още вълци с техните неблагозвучни тонове и вибрато.
— Вече трябва да е станало време! — настоя старецът, след като изпи бирата си. — Нали?
— Почти е време. — Гласът на Мона Рамзи беше нежен и прекрасен. — Но все още не. Все още не е станало.
Стив бъркаше яхнията.
— Завря. Мисля, че буламачът е готов.
— Чудесно. — Стомахът на Арти се беше свил от глад.
Пол разсипа ястието в кафяви глинени купички. То беше по-гъсто, отколкото Сестрата предполагаше, и миризмата му беше тежка, но на вкус едва ли беше по-лошо от много от нещата, които намираше в чувалите за боклук в Манхатън. Сосът беше тъмночервен и ако човек не се загледаше прекалено внимателно в него, можеше да си помисли, че яде купичка говежда яхния.
Вълците виеха в унисон навън. Бяха се приближили много повече до хижата, сякаш бяха наясно, че един от събратята им е на път да бъде изяден от човешките същества.
— Пийте — каза Пол Торсън и отпи първата глътка.
Сестрата вдигна купичката. Супата беше горчива и гъста, но месото не беше лошо. Устата ѝ неочаквано се напълни със слюнка и тя погълна топлата храна като същинско животно. Арти започна да пребледнява след две отливания.
— Хей — каза му Пол, — ако смяташ да повръщаш, върви навън. Ако изцапаш и с петънце чистия ми под, ще спиш при вълците.
Арти затвори очи и продължи да яде. Другите нападнаха купичките си и ги излъскаха с пръсти, след което ги протегнаха за още като сираци от „Оливър Туист“.
Вълците виеха и протестираха точно пред хижата. Нещо се удари в една от стените и Сестрата така се стресна, че разля от яхнията върху пуловера си.
— Просто са любопитни — каза Стив. — Не се притеснявай, госпожа. Всичко е наред.
Клошарката получи втора купичка. Арти я изгледа с ужасен поглед и се отдръпна от ядящите с притисната в болящите го ребра ръка. Пол забеляза, но не каза нищо.