Веднага след като тенджерата беше облизана, раздразненият старец каза:
— Време е! Точно сега!
Домакинът остави празната си купичка настрани и погледна ръчния си часовник.
— Все още не е минал цял ден.
— Моля те. — Очите на стареца бяха като на изгубено кученце. — Моля те… Става ли?
— Знаеш правилата. Веднъж на ден. Нито повече, нито по-малко.
— Моля те. Само този път… не може ли да го направим по-рано?
— Ах, мамка му! — обади се Стив. — Хайде да го направим и да се приключва!
Мона Рамзи енергично заклати глава.
— Не, все още не е време! Не е минал цял ден! Знаеш правилата!
Вълците продължаваха да вият отвън и да притискат муцуните си в цепнатините във вратата. Два или повече от тях започнаха шумна битка, в която основна роля имаха зъбите им. Сестрата нямаше представа за какво говореха всички в стаята, но явно беше нещо от изключителна важност. Старецът беше на път да се разплаче.
— Само този път… само този път — хленчеше той.
— Не го прави! — настоя Мона и изгледа Пол с предизвикателен поглед. — Трябва да спазваме правилата си!
— О, майната им на правилата! — Стив Бюканън стовари купичката си на плота. — Казвам да го направим и да се свършва!
— Какво става тук? — попита объркана Сестрата.
Останалите спряха да спорят и я изгледаха. Пол Торсън си погледна ръчния часовник, след което въздъхна тежко.
— Добре — каза той. — Само този път ще го направим по-рано. — Вдигна ръка, за да покаже на младата жена, че възражението ѝ не се приема. — Ще го направим само с един час и двадесет минути по-рано. Няма да е фатално.
— Напротив! — Мона почти крещеше. Съпругът ѝ сложи ръце на раменете ѝ, сякаш се опитваше да я озапти. — Може да развали всичко!
— Нека гласуваме тогава — предложи домакинът. — Все още сме демокрация, нали? Всеки, който иска да го направим по-рано, да каже „съгласен“.
Старецът мигновено извика Съгласен. Стив Бюканън вдигна палец. Семейство Рамзи останаха ви. Пол се заслуша във воя на вълците и Сестрата разбра, че размишлява. След малко изрече тихичко:
— Съгласен. Имаме мнозинство.
— Ами те? — Мона посочи Сестрата и Арти. — Те нямат ли право да гласуват?
— По дяволите, не! — отвърна Стив. — Те са нови! Все още нямат право!
— Мнозинството е съгласно — повтори твърдо Пол и изгледа Мона. — Един час и двадесет минути по-рано не са кой знае какво.
— Напротив! — сопна се тя, но гласът ѝ я предаде. Разплака се, докато съпругът ѝ я държеше за раменете и се опитваше да я успокои. — Ще развали всичко! Знам, че така ще стане!
— Вие двамата елате с мен. — Пол направи знак на Сестрата и Арти да го последват в другата стая на хижата.
В нея имаше легло с юрган върху него, няколко рафта с книги с меки и твърди корици, бюро и столове. На бюрото се мъдреше стара пишеща машина „Роял“ и тънка купчина листове. Около препълнено плетено кошче за боклук бяха нахвърлени топки хартия. Един пепелник преливаше от клечки кибрит, а от чашката на черна лула се беше разсипала пепел от тютюн. На малкото шкафче до леглото бяха оставени две свещи в чинийки, а прозорецът беше с изглед към отровеното езеро.
Но той не разкриваше само това.
Зад хижата беше паркиран стар пикап „Форд“. Синьо-сивата му боя се лющеше от страните и предния му капак, а ръждата беше започнала да се вие като лоза през метала.
— Имаш пикап! — отбеляза развълнувано Сестрата. — Господи! Можем да се махнем оттук!
Пол погледна автомобила, намръщи се и сви рамене.
— Забрави за него, госпожа.
— Какво? Какво искаш да кажеш с това забрави за него? Имаш пикап! Можем да стигнем до цивилизацията!
Пол взе лулата си и заби пръст в чашката ѝ, за да почисти натрупаната чернилка.
— Аха? И къде ще да е това?
— Там! По магистрала 80!
— Колко далеч според теб? Три километра? Осем? Петнадесет? Какво ще кажеш за сто? — Домакинът остави лулата и я изгледа намръщено, след което дръпна една зелена завеса, която разделяше двете стаи. — Забрави — повтори той. — В този пикап няма повече от чаена чаша бензин, спирачките не държат и се съмнявам въобще дали ще запали. Акумулаторът ми правеше проблеми дори при хубаво време.
— Но… — Сестрата погледна отново пикапа, после Арти и накрая Пол Торсън. — Все пак имаш пикап — каза тя и усети, че хленчи.
— А вълците имат зъби — отвърна домакинът. — При това доста остри. Искаш ли онези бедни души в другата стая да разберат колко точно са остри? Искаш ли да ги натовариш в този пикап и да ги отведеш на една приятна екскурзия през селата на Пенсилвания само с чаена чаша бензин? Естествено. Няма проблем да повикаме „Пътна помощ“, когато закъсаме. Ще ни заведе до следващата бензиностанция, ще платим с надеждните си кредитни карти и ще продължим по пътя си. — Мъжът млъкна за момент, след което поклати глава. — Моля те, не се самоизмъчвай. Забрави за това. Ще останем тук.