— Предполагам, че сте прав — съгласи се най-накрая Елиз, но определено беше обезпокоена от тези пукнатини и кръпки и от подаващата се от новата дупка крехка рабицова мрежа.
Сержант Шор настъпи газта на електрическата количка. Минаха покрай метални врати от двете страни на коридора.
— Сигурно са вложени много пари, за да се построи това място — каза Роланд и младият военен кимна.
— Няколко милиона. Няма да посочвам точната сума. В строежа инвестираха двама братя от Тексас. Те също са хора, за които оцеляването е от изключителна важност, а и забогатяха от петролни кладенци. През четиридесетте и петдесетте години това място беше сребърна мина, но залежите свършиха и оттогава стоеше празно, докато братята Озли не го купиха. Ето ни и нас, почти стигнахме. — Сержантът намали и спря пред метална врата, на която пишеше „Шестнадесет“. — Това ще е вашият мил дом през следващите две седмици, приятели. — Шор отключи вратата с ключ от връзката с ключове със знака на Земен дом на нея, бръкна вътре в помещението и включи осветлението.
Преди да последва съпруга и сина си в жилището, Елиз Кронингер чу капене на вода и видя още една голяма локва в коридора. Таванът течеше на три места и също така имаше дълга назъбена пукнатина, широка около пет сантиметра. Господи!, каза си тя и се разстрои още повече, но въпреки това влезе в стаята.
Имаше чувството, че се е озовала във военна казарма, това беше първото ѝ впечатление от новото им жилище. Стените бяха от бетонни тухли, боядисани в бежово и украсени с няколко маслени картини. Килимът беше дебел и в нелош ръждивочервен цвят, но таванът ѝ се стори ужасно нисък. Макар да беше поне с петнадесет сантиметра над главата на Фил, а той да се извисяваше на метър и осемдесет, очевидната липса на височина в „жилищната площ“ на апартамента, както я наричаха брошурите, я накара да се почувства почти… Да, каза си Елиз, почти погребана. Имаше нещо много приятно в помещението — далечната стена представляваше фототапет на покрити със сняг планини, които придаваха пространство на стаята, макар да беше само оптическа илюзия.
Апартаментът се състоеше от две стаи и една баня между тях. Сержант Шор остана още няколко минути, за да ги разведе и да им демонстрира пускането на водата в тоалетната, която отвеждаше отделеното нагоре в резервоар, който, по негови думи, се изпразвал в гората и спомагал за по-доброто развитие на растителността. Стените на стаите също бяха от бетонни тухли, боядисани в бежово, а таваните бяха направени от коркови плоскости, които според Елиз скриваха арматурата и подсилващите метални греди.
— Чудесно е, нали? — попита Фил. — Не е ли страхотно?
— Все още не съм сигурна — отвърна съпругата му. — Все още имам чувството, че съм в мина.
— О, ще ви мине — увери я приятелски сержант Шор. — Понякога новодошлите страдат от клаустрофобия, но тя бързо отминава. Нека ви дам това — каза военният и подаде на Фил карта на Земен дом, на която бяха отбелязани столовата, физкултурният салон, лазарета и стаята с игри. — Управлението е точно тук — младият мъж посочи мястото на картата. — Всъщност е просто зала, но ние сме общество тук долу, нали? Нека ви покажа най-краткия път дотам…
Роланд се оттегли в стаята си, която беше по-малката от двете, включи нощната лампа и потърси подходящ контакт за компютъра си. Помещението беше малко, но за него нямаше проблем, важна беше атмосферата. С нетърпение очакваше семинарите на тема „Импровизирани оръжия“, „Да живееш на открито“, „Правителства в хаос“ и „Партизански тактики“, които брошурите обещаваха.