Намери удобен контакт, който беше достатъчно близо до леглото му, за да може да се разположи върху няколко възглавници, докато работи върху програмирането на играта „Кралският рицар“. През следващите две седмици Роланд щеше да сънува подземия и живеещите в тях чудовища, които щяха да накарат дори един експерт като измъчения Кралски рицар да трепери в доспехите си.
Момчето отиде до килера и отвори вратата, за да провери с колко място разполага за нещата си. Вътрешността му беше от евтино дърво, с няколко телени закачалки, които висяха от пръчката. Нещо малко и жълто изведнъж прелетя във вътрешността на килера като есенно листо. Роланд инстинктивно се пресегна и го хвана между пръстите си. Отиде до светлината и внимателно разтвори ръка.
В дланта му лежеше зашеметена крехка жълта пеперуда със зелени и златисти ивици по крилете си. Очите ѝ приличаха на тъмнозелени главички на карфици, подобно на блестящи смарагди. Пеперудата запърха; личеше, че е слаба и замаяна.
„От колко време си там вътре?“, зачуди се Роланд. Нямаше как да разбере. Вероятно някой я беше внесъл с колата, кемпера или дрехите си. Той вдигна ръка по-близо до лицето си и се втренчи за няколко секунди в малките очички на насекомото.
В следващия миг смачка пеперудата в юмрука си и почувства как тялото ѝ се размаза под силата на хватката му. „Пльок! — помисли си момчето. — Супер пльок!“ Определено не беше бил целия път от Флагстаф, за да дели стая с някаква шибана жълта буболечка!
Изхвърли смачканата останка в кошчето за боклук, избърса жълтия прашец от дланта в панталоните си и се върна в дневната. Шор тъкмо пожелаваше приятна вечер на родителите му, когато дойдоха другите двама мъже с багажа и компютърното му оборудване.
— Инструктажът е в 8:00 часа, приятели! — напомни сержантът. — Ще се видим там!
— Чудесно — отвърна развълнувано Фил Кронингер.
— Чудесно. — Гласът на Елиз беше напоен със сарказъм. Сержант Шор, чиято усмивка не слизаше от лицето му, напусна апартамент номер шестнадесет. Лицето му обаче бързо се промени в сериозна гримаса, когато се качи в електрическата количка, а устата му се изпъна в мрачна, права линия. Обърна превозното средство и се върна на мястото, където имаше отломки на пода. Каза на почистващия екип да си размърдат задниците и да закърпят пукнатините — и този път да останат закърпени — преди цялата проклета секция да падне.
Две
Огнени копия
6
17 юли
4:40 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк
— Онзи вътре ли е още? — попита шепнешком чернокожата жена с оранжева коса и младежът от испански произход, който продаваше пуканки, кимна.
— Слушай! — насочи ѝ вниманието хлапето на име Емилиано Санчес и тъмните му очи се ококориха.
От другата страна на избелелите червени завеси, които водеха към киносалона на „Емпайър Стейт Тиътър“ на Четиридесет и втора улица, се разнесе смях. Подобен звук можеше да издаде само някой с прерязано гърло. Смехът стана по-гръмък и по-пронизителен и Емилиано запуши ушите си с ръце. Смехът му напомни на локомотивна свирка и детски писък и за няколко секунди се върна обратно в миналото, отново беше на осем години и живееше в град Мексико, където стана свидетел как брат му беше блъснат и убит от товарен влак.
Сесили се вторачи в него и когато смехът се усили, тя чу момичешки писък в него. Отново беше на четиринадесет години и лежеше на масата за аборти. Споменът изчезна в миг и смехът затихна.
— Мили боже! — съумя да изрече отново шепнешком Сесили. — К’во пуши това копеле?
— Слушам го от полунощ — сподели ѝ младежът. Смяната му започваше в дванадесет и щеше да свърши в осем. — Някога чувала ли си нещо подобно?
— Сам ли е там?
— Аха. Няколко души влязоха, но те също не издържаха. Човече, трябваше да видиш лицата им на излизане! Направо тръпки да те побият!
— По дяволите, човече! — отвърна Сесили. Тя продаваше билетите и работеше в будката отпред. — Не мога да изгледам и две минути от този филм с всичките му мъртъвци и прочие! Божичко, продадох билета на този тип преди три прожекции!