Маклин го изгледа гневно, ядосан заради прекъсването.
— Сър — каза тихичко Шор, — обади се сержант Ломбард. Имат нужда от вас в Периметрова охрана.
— Какво става?
— Не ми каза, сър. Мисля, че… звучеше сериозно потресен.
„Глупости!“, помисли си Маклин. Ломбард беше „потресен“ всеки път, в който радарът засичаше ято гъски или някой прелитащ над тях пътнически самолет. Веднъж дори запечатаха Земен дом, защото сержантът беше взел няколко планеристи за вражески парашутисти. Въпреки всичко полковникът трябваше да провери. Направи знак на капитан Уорнър да го последва и каза на Шор да прекрати инструктажа, след като тръгнат.
— Дами и господа — каза Маклин в микрофона, — налага се да ви оставя, за да се погрижа за изникнал малък проблем, но се надявам да ви видя по-късно този следобед на приема на новодошлите. Благодаря ви за вниманието. — И излезе с капитан Уорнър по петите му.
Качиха се на електрическата количка и се върнаха обратно по пътя, по който Маклин беше дошъл. Полковникът мрънкаше през цялото време колко е глупав Ломбард. Когато стигнаха до стаята на Периметрова охрана, намериха сержанта да се пули в един екран, който показваше картина от небесния радар на върха на Блу Доум. До него стояха сержант Бекър и ефрейтор Прадос — те също се бяха вторачили в монитора. Помещението беше пълно с електронно оборудване, други радарни екрани и един малък компютър, на който се съхраняваха датите на пристигане и заминаване на пребиваващите в Земен дом. На един рафт над екраните имаше късовълново радио, от което се носеше глас, почти приглушен от силния статичен шум. Гласът беше паникьосан и бърбореше толкова бързо, че Маклин не разбираше какво казва. Въпреки това не му хареса как звучи и на мига мускулите му се стегнаха, а сърцето му заби лудешки.
— Дръпнете се! — нареди на другите мъже той и се приближи до екрана.
Устата му пресъхна, а мозъкът му се зае да обработва постъпилата информация.
— Господи! — прошепна Маклин.
Приглушеният глас, който се носеше от късовълновото радио, казваше:
— Ню Йорк беше ударен… заличен е… ракетите идват от източния бряг… удариха Вашингтон… Бостън… оттук виждам пламъците… — От бурята от статичен шум се надигнаха други гласове, които носеха в себе си частички информация, пометени от мрежата от радиооператори на Съединените щати и уловени от антените на Блу Доум. Разнесе се друг глас с южняшки акцент, който закрещя:
— Атланта току-що беше пометена! Мисля, че Атланта беше ударена! — Гласовете се преплитаха, усилваха се и затихваха, на моменти се смесваха в нов език от хлипания, викове и слаби шепоти. Имената на американските градове бяха повтаряни отново и отново като литания за мъртвите: Филаделфия… Маями… Нюпорт Нюз… Чикаго… Ричмънд… Питсбърг…
Вниманието на Маклин обаче беше привлечено от радарния екран. Нямаше съмнение какво вижда на него. Погледна капитан Уорнър и се опита да заговори, но не можеше да използва гласа си няколко секунди. Най-накрая съумя:
— Приберете дежурните отвън. Запечатайте вратата. Атакувани сме. Размърдайте се!
Уорнър взе радиостанцията си и забърза навън.
— Повикайте Шор тук — нареди полковникът и сержант Бекър — лоялен мъж, който беше служил с Маклин в Чад и на когото винаги можеше да се разчита — веднага вдигна телефона и започна да натиска бутоните. От късовълновото радио се разнесе друг френетичен глас:
— Тук е радио Кей Кей Ти Зи в Сейнт Луис! Обръщам се към всички! В момента гледам огъня в небето! Навсякъде е! Господи Боже, никога не съм виждал подобно не… — последва пронизителен писък от статичен шум и всички далечни гласове изчезнаха в празната дупка, оставена от Сейнт Луис.
— Това е краят — прошепна Маклин. Очите му блестяха, а по лицето му лъщеше пот. — Готови или не, това е краят.
Дълбоко в него, вътре в ямата, която много дълго време не беше огрявана от светлина, Войника сянка изрева от радост.
9
10:46 часа, лятно часово време. На магистрала 70. Окръг Елсуърт, Канзас
На около четиридесет километра от Салина очуканата таратайка на Джош Хъчинс изхриптя като старец с храчки в дробовете. Той видя, че стрелката за температурата се насочи към червената зона. Макар всички прозорци да бяха свалени, вътре в колата беше същинска сауна и бялата му памучна риза и тъмносини панталони бяха полепнали по тялото му от потта. „О, Господи! — помисли си той, докато гледаше как стрелката продължава стремително към червената зона. — На път е да избухне!“