Приближаваше изход вдясно, преди който една очукана табела гласеше: „Поу-Поу! Гориво! Студени напитки! Километър и половина!“. Също така имаше забавна рисунка на някакъв дядка, яхнал муле и пушещ царевична лула.
„Надявам се да успея да мина още километър и половина“, помисли си Джош и зави по рампата. Колата продължи да се тресе и стрелката се беше настанила удобно в червената зона, но радиаторът още не беше гръмнал. Движеше се на север, в посоката, указана на знака на „Поу-Поу“. Пред него и на целия хоризонт се простираха огромните царевични ниви, чиито стъбла бяха израснали на височината на човешки бой и съхнеха под ударите на ужасната юлска жега. Двулентовият селски път минаваше точно през тях. Ни полъх не поклащаше стъблата. Просто си стояха от двете страни на пътя като непробиваеми стени и като че ли продължаваха по сто-двеста километра на изток и на запад.
Понтиакът изхриптя и се разтресе.
— Стига де — ядоса се Джош. Цялото му лице беше плувнало в пот. — Не ме оставяй точно сега. — Не му харесваше идеята да върви повече от километър пеша под това слънце; щяха да го намерят разтопен върху асфалта, подобно на мастилено петно. Стрелката продължи своя поход надясно, а на таблото светнаха червени предупредителни светлини.
Изведнъж се разнесе някакво пропукване, което накара Джош да си спомни за оризовките, които така харесваше като дете. В следващия момент предното стъкло притъмня от пълзящо покривало от някакви създания.
Преди да успее да си поеме въздух, един кафяв облак се промъкна през отворения прозорец на понтиака и веднага го покри с пъплещи, пърхащи и цвъртящи твари, които се пъхнаха в яката на ризата му, в устата, в ноздрите и в очите му. Изплю ги и ги изтърси от очите си с една ръка, докато с другата стискаше волана. Това беше най-ужасното тракане, което беше чувал някога — оглушителен тътен от пърхащи криле. Погледът му се проясни и Джош видя, че предното стъкло и вътрешността на колата са покрити с хиляди скакалци, които пълзяха по него, прелитаха вътре и излизаха навън през отворените прозорци. Включи чистачките, но тежестта на насекомите не им позволи да се отлепят от стъклото.
В следващите няколко секунди започнаха да отлитат от предния прозорец; в началото по пет-шест наведнъж, а в следващия миг цялата пърхаща маса се превърна в отлитащо торнадо. Чистачките се раздвижиха и размазаха няколко нещастни скакалеца, които бяха прекалено бавни. Изпод капака на понтиака изригна пара и автомобилът се разтресе. Джош погледна термометъра. Един скакалец беше кацнал на стъклото му, а стрелката отдавна беше подминала червената зона.
Това определено няма да се окаже моят ден, помисли си гигантът и изтупа останалите по ръцете и краката му насекоми. Те също отлетяха от колата и последваха огромния облак, който се движеше над изпечената от слънцето царевица в посока северозапад. Един от скакалците се блъсна право в лицето му и крилете му издадоха подобен на саркастични овации звук, преди да излети през прозореца след другите. Само двадесетина останаха в колата. Те пълзяха лениво по таблото и седалката до него.
Джош се съсредоточи върху пътя пред себе си с надеждата, че двигателят ще му осигури още няколко метра. През облака пара видя малка постройка от бетонни тухли с плосък покрив от дясната страна. Пред нея имаше бензиноколонки под зелена платнена тента. На покрива ѝ беше качена истинска каруца тип „Конестога“, на която с големи червени букви пишеше „Поу-Поу“.
Джош въздъхна от облекчение и зави по чакълената алея, но преди да успее да стигне до бензиноколонките и маркуча с вода, неговият „Понтиак Боневил“ се задави, замлъкна за миг и в следващия гръмна. Двигателят издаде подобен на сритана празна кофа звук, последван от неприятното съскане на пара.
„Е — помисли си Джош, — това беше.“
Излезе от колата, целият плувнал в пот, и се загледа в увеличаващото се количество пара. Посегна, за да отвори капака, но металът го захапа и изгори ръката му. Отстъпи назад и докато слънцето направо го блъскаше от това почти бяло заради маранята небе, Джош си помисли, че животът му е стигнал дъното.
Затръшна се комарник на врата.
— Да н’си изпаднал в нужда? — попита го някакъв старчески глас.
Чернокожият гигант вдигна поглед. От малката постройка от бетонни тухли се беше появил дребен прегърбен старец с подгизнала от пот каубойска шапка, гащеризон и каубойски ботуши.
— В доста голяма — отговори Джош.
Дребният човечец, който не беше по-висок от метър и петдесет и пет, спря. Каубойската шапка, допълнена от лента от змийска кожа и щръкнало орлово перо, почти скриваше главата му. Лицето му беше хванало сериозен кафяв загар, подобно на печена глина, а очите му бяха тъмни и приличаха на искрящи точки.