И наистина се оказа този.
Джош също побягна към нея и от дрехите му полетя прах, когато я вдигна и я стисна силно в прегръдката си, докато Арън крещеше и подскачаше около тях и дърпаше ръкава на чернокожия гигант. Джош вдигна и момчето и прегърна силно и двамата. Всички се предадоха на сълзите.
Прибраха се у дома… и там на нивата до къщите на Мерис Рест имаше ябълкови дървета, натежали от плодове, израснали от фиданките, които Армията на съвършенството беше пропуснала.
Жителите на града наизлязоха от домовете си, събраха се около Джош Хъчинс и на светлината от газените лампи в новата църква той им разказа всичко, което се беше случило, и когато някой го попита дали Суон някога ще се върне, Джош им отговори уверено:
— Да. След време. — Той прегърна силно Глори. — След време.
Времето минаваше.
Селища се издигаха от калта, строяха се зали за срещи и училища, църкви и къщи, като първоначално бяха леки дъсчени постройки, а после големи тухлени здания. Последните останали армии намериха хора, които бяха готови да се бият за домовете си и тези армии се стопиха като сняг на слънце.
Занаятите процъфтяваха и селищата започнаха да търгуват едно с друго. Пътешествениците бяха добре дошли, защото носеха новини отдалеч. Повечето градове си избираха кметове, шерифи и общински съветници и законът на оръжието започна да отстъпва място на силата на съда.
Историите бързо се разпространяваха.
Никой не знаеше как се бяха зародили, нито къде, но името ѝ се носеше по цялата пробудена земя и в него се съдържаше сила, която караше хората да седнат, да слушат и да задават въпроси на пътниците какво бяха чували за нея и дали историите бяха истина.
Защото повече от всичко искаха да повярват.
Говореха за нея в къщи и училища, в общински сгради и магазини. Тя притежава силата на живота!, повтаряха те. В Джорджия беше съживила няколко овощни градини с прасковени и ябълкови дървета! В Айова беше събудила дълги километри наред ниви с царевица и пшеница! В Северна Каролина беше докоснала някакво поле и от пръстта му бяха поникнали цветя, а сега отивала в Кентъки! Или Канзас! Или Алабама! Или Мисури!
Оглеждайте се за нея!, казваха хората. Следвайте я, ако желаете, както правят стотици други, защото младата жена на име Суон притежава силата на живота и събужда цялата земя!
В следващите години всички щяха да говорят за съживяването на пустошта, за отглеждането на култури и за изкопаването на канали, по които да плават баржи. Щяха да говорят за деня, в който Суон срещнала лодка с оцелели люде от една унищожена земя, наречена Русия, и никой не можел да разбере езика им, но тя разговаряла с тях и ги разбирала чрез чудодейния стъклен пръстен със скъпоценните камъни в него, който винаги носела със себе си. Щяха да говорят за възстановяването на библиотеките, великите музеи и училищата, в които щеше да се преподава предимно урокът, научен от ужасния холокост, случил се на седемнадесети юли: Никога вече.
Щяха да говорят за двете деца на Суон и Робин — близнаци, момче и момиче — и за празненството, на което хиляди се събрали в град Мерис Рест, за да видят тези деца, кръстени Джошуа и Сестрата.
И когато разказваха историите на собствените си деца — на светлината от свещите в топлите си домове или на горящите улични лампи под звездите, които все още разбуждаха силата на мечтите — винаги щяха да започват с едни и същи вълшебни думи:
„Имало едно време…“