На екрана беше нараненото мъртво лице на млада жена, но подобна гледка вече не можеше да я шокира. Забеляза очертанията на човешка глава — онзи седеше на първия ред и гледаше филма. Останалите места бяха празни. Сестра Крийп се втренчи в тази глава. Не успя да види лице, но и не желаеше, защото който и да беше там — каквото и да беше — нямаше как да е човешко същество.
Главата неочаквано се завъртя към нея.
Сестра Крийп отстъпи назад. Краката ѝ искаха да побегнат, но тя не им позволи да го сторят. Фигурата на първия ред просто я зяпаше, докато филмът продължаваше със своите близки кадри на лежащи върху масата на съдебни лекари трупове. След малко стана от мястото си и в салона се разнесе хрущенето на пуканки, върху които стъпваше. „Бягай! — чу вик в главата си клошарката. — Махай се оттук!“ Не го направи. Фигурата спря, преди светлината от щанда отвън да разкрие лицето ѝ.
— Цялата си изгорена. — Гласът беше нежен и приятен, глас на млад мъж. Той беше висок и слаб, около метър и деветдесет или метър и деветдесет и пет, облечен в тъмнозелени панталони каки и жълта тениска. На краката си носеше излъскани кубинки. — Предполагам, че всичко навън вече е приключило, нали?
— Всичко е унищожено — промърмори Сестра Крийп. — Всичко е разрушено. — Усети влажен студ — като онзи, който изпита предишната вечер пред киното, но усещането бързо изчезна. Виждаше бегли намеци за черти по лицето на мъжа и си помисли, че той се усмихва, но усмивката му беше ужасна; устата му не беше точно там, където трябваше да бъде. — Мисля, че всички… са мъртви.
— Не всички — поправи я той. — Ти не си мъртва, нали? А и смятам, че има и други, които са живи някъде там. Вероятно се крият. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.
— Все още не съм мъртва — каза Сестра Крийп.
— Но можеше да бъдеш. — Гърдите на мъжа се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух. — Помириши този въздух! Не е ли сладък!
Клошарката имаше намерение да отстъпи назад. Непознатият ѝ каза „Не“ и тя спря, сякаш най-важното — единственото важно — нещо на света беше да се подчинява.
— Най-добрите ми епизоди тепърва предстоят. — Мъжът посочи екрана, на който от една сграда изригваха пламъци, а наранени тела лежаха в носилки. — Това там съм аз! До онази кола! Е, не казвам, че съм от главните герои! — Вниманието му се върна отново на нея. — О — каза нежно той. — Харесва ми огърлицата ти. — Бледата му ръка с дълги тънки пръсти се плъзна към гърлото ѝ.
Сестра Крийп искаше да се отдръпне, защото не можеше да понесе мисълта, че ще бъде докосната от този мъж, но беше хипнотизирана от гласа му, който не спираше да ехти в съзнанието ѝ. Потръпна от допира на студените пръсти върху разпятието ѝ. Онзи го дръпна, но разпятието и верижката от кламери бяха залепнали за кожата ѝ.
— Изгорено е — каза непознатият. — Ще оправим това.
Той дръпна рязко и откъсна разпятието и верижката заедно с кожата на клошарката. По тялото ѝ премина болка като електрически ток, като в същото време прогони ехото от заповедта на мъжа и прочисти главата ѝ. Сълзите ѝ си прогориха път по бузите ѝ.
Онзи протегна към лицето ѝ дланта си, от която висяха разпятието и верижката, и запя с глас на малко момче:
— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“
Дланта му се възпламени и пламъците залазиха по пръстите му. Докато ръката му се превръщаше в огнена ръкавица, разпятието и верижката започнаха да се топят и да капят по пода.
— „Събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа!“
Сестра Крийп погледна лицето на мъжа. На светлината от горящата ръка успя да различи местещите се кости, топящите се бузи и устни и очите в различни цветове, които нямаха очни кухини и се появяваха на различни места.
Последната капка разтопен метал падна на пода. Една уста се отвори върху брадичката на мъжа като някаква червена рана и се ухили.
— Гаси светлините! — прошепна той.
Филмът спря и последният кадър изгоря на екрана. Червената завеса, която Сестра Крийп продължаваше да стиска в ръката си, се възпламени. Клошарката изпищя и се отдръпна. Цялото кино беше залято от отвратителна гореща вълна. От стените капеха пламъци като слюнка.
— Тик-так, тик-так! — продължи с напевен глас мъжът. — Нищо не може да спре часовника!