Таванът лумна в пламъци и се изкриви. Сестра Крийп прикри глава с ръце и се заклатушка назад през огнените завеси, а непознатият тръгна към нея. От щанда за пуканки течаха потоци шоколад. Клошарката побягна към вратата, а създанието зад нея зарева:
— Бягай! Бягай, прасе такова!
Сестра Крийп беше изминала само три крачки от изхода, когато вратата му се превърна в огнен лист. Тя побягна като обезумяла през руините на Четиридесет и втора улица. След известно време се осмели да погледне назад към киното, което се беше превърнало в един ревящ пламък. Покривът на сградата имплодира, сякаш брутален гигантски юмрук се стовари отгоре му.
Сестра Крийп се скри зад един каменен блок, за да се предпази от надигналата се около нея буря от стъкла и тухли. Всичко приключи за няколко секунди, но тя остана свита в скривалището си, цялата трепереше неудържимо от ужас, докато тухлите не спряха да падат. Надникна предпазливо.
Руините на киното бяха станали неразличими от останалите купчини пепел. Него вече го нямаше, както и — за щастие — създанието с горящата ръка.
Сестра Крийп докосна наранената кожа на врата си и пръстите ѝ се изцапаха с кръв. Бяха ѝ необходими няколко секунди, за да осъзнае, че разпятието и верижката вече ги няма. Не помнеше откъде ги беше взела, но се гордееше с тях. Смяташе, че я предпазват и сега се чувстваше гола и безпомощна.
Клошарката нямаше никакво съмнение, че беше видяла лицето на злото в онова евтино кино.
Черният дъжд се усили. Тя се сви с притисната в кървящото си гърло ръка, затвори очи и се замоли да умре.
В края на краищата Исус Христос нямаше да дойде с летящата си чиния, вече го беше разбрала. Денят на Страшния съд беше погубил в пламъците си не само виновните, но и невинните, а Грабването беше само мечта на лудите.
От гърлото ѝ се изтръгна мъчителен хлип. Тя се замоли: „Моля те, Господи, отведи ме у дома, моля те, сега, в този миг, моля те, моля те…“.
Отвори очи и видя, че черният дъжд не беше спрял.
Вятърът се усилваше и носеше със себе си зимен хлад. Цялата беше подгизнала, коремът я болеше, а зъбите ѝ тракаха.
Съумя да се поизправи въпреки изтощението си. Исус нямаше да дойде днес. Налагаше се да умре по-късно. Какъв беше смисълът да стои тук като някаква глупачка под дъжда.
„Стъпка по стъпка — помисли си Сестра Крийп. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“
Къде беше това място, не знаеше, но от сега нататък трябваше да е много внимателна, защото злото същество без лице и с безброй лица можеше да дебне навсякъде. Навсякъде. Правилата се бяха променили. Обетованата земя беше гробище, а адът се беше качил на земята.
Сестра Крийп нямаше представа какво беше причинило подобно разрушение, но в главата ѝ изникна един ужасен въпрос: ами ако навсякъде беше така? Тя остави мисълта да се изпари, преди да е прогорила дупка в разума ѝ, и се опита да стане на крака.
Вятърът я накара да се олюлее. Дъждът валеше толкова силно, че не можеше да вижда на повече от метър пред себе си, в която и посока да погледнеше. Реши да тръгне на север, или поне смяташе, че е север, защото можеше да е останало някое дърво в „Сентръл Парк“, под което да се скрие.
Прегърбена заради стихиите, Сестра Крийп направи първата стъпка.
13
— Къщата се срути, мамо! — провикна се Джош Хъчинс и се опита да се освободи от пръстта, отломките и парчетата счупени греди, които бяха покрили гърба му. — Торнадото си отиде! — Не получи отговор от майка си, но я чу да плаче. — Всичко е наред, мамо! Ще се оп…
Споменът за торнадото в Алабама, което беше принудило седемгодишния Джош, сестра му и майка му да се скрият в мазето на къщата им, изведнъж се изпари и отлетя. Царевичната нива, горящите копия и огненото торнадо се завърнаха с ужасяваща яснота и той осъзна, че плачещата жена е майката на момиченцето.
Наоколо беше тъмно. Гигантът продължаваше да усеща тежест върху себе си и когато се опита да се освободи от нея, една могила от боклуци — предимно пръст и натрошен дървен материал — се свлече от него. Той се изправи до седнало положение. Цялото му тяло туптеше от тъпа болка.
Усещаше лицето си някак си странно — толкова опънато, че всеки момент щеше да се сцепи. Вдигна ръка, за да докосне с пръсти челото си и десетина мехура се спукаха, а течността им потече по лицето му. Още мехури се спукаха на бузите и челюстта му. Докосна кожата около очите си, които се бяха подули и превърнали в две цепки. Болката се изостряше. Имаше чувството, че някой беше залял гърба му с вряла вода. „Изгорен е — помисли си Джош. — Изгорен е адски много.“ Подуши миризмата на пържен бекон и едва не повърна, но беше твърдо решен да установи какви са нараняванията му. Усещаше различен тип болка в дясното си ухо. Докосна го нежно. Пръстите му се отъркаха в парче плът и засъхнала кръв на мястото, на което доскоро беше ухото му. Джош си спомни, че бензиноколонките експлодираха и едно горещо парче метал беше отрязало по-голямата част от него.