„Ръката ми“, помисли си вцепенен полковникът. Спомни си как пръстите на Бекър се пръснаха. Вероятно ръката му се беше плъзнала в цепнатината, когато падна тук долу, и при преместването на скалата…
Не чувстваше нищо от другата страна на каменното менгеме, стиснало китката му. Ръката и пръстите му бяха мъртво месо. „Трябва да се науча да боравя с лявата“, помисли си Маклин. В следващия миг осъзна нещо, което направо го замая: пръстът, с който натискаше спусъка, беше там.
— Ефрейтор Прадос е тук с мен, полковник! — провикна се Уорнър. — Кракът му е счупен, но е в съзнание. Другите са по-зле… или са мъртви.
— Ти как си? — попита Маклин.
— Гърбът ме боли адски много. — Уорнър като че ли изпитваше трудности да си поеме дъх. — Имам чувството, че ще се разцепя на две, ако топките ми не ме държаха здраво. Също така плюя кръв.
— Остана ли някой, който да изготви доклад за щетите?
— Интеркомът не работи. От шахтите излиза дим. Чувам хора да пищят, което означава, че има и други оцелели. Господи, полковник! Сигурно цялата планина се е преместила!
— Трябва да се измъкна оттук — каза Маклин. — Ръката ми е заклещена, Теди. — Отново изпита силна болка, като се замисли за премазаното месо. Стисна зъби и я изчака да отмине. — Можеш ли да ми помогнеш да изляза?
— Как? Не мога да стигна до вас, а и ако ръката ви е заклещена…
— Ръката ми е счупена — отвърна Маклин със спокоен глас. Усети как се унася и всичко около него започва да се рее и да става някак си нереално. — Донеси ми нож. Най-острият, който можеш да намериш.
— Какво? Нож? Защо?
Полковникът се ухили дивашки.
— Просто го направи. След това запали огън и обгори парче дърво. — Говореше някак си отнесено, все едно онова, което трябваше да се направи, се отнасяше за ръката на друг човек. — Дървото трябва да е нагорещено до червено, Теди. Достатъчно горещо, за да обгори чукан.
— Какво… чукан? — Уорнър млъкна за миг. Картинката започна да му се изяснява. — Може би ще успеем да ви извадим по друг…
— Няма друг начин. — Ако искаше да излезе от ямата, трябваше да остави ръката си в нея. „Ще си платя за услугата“, помисли си полковникът. — Разбираш ли ме?
— Да, сър — отвърна Уорнър, който винаги се подчиняваше на заповедите.
Маклин извърна лице от светлината.
Капитанът се отдръпна пълзешком от ръба на ямата, която се беше отворила в пода на контролната зала. Цялото помещение се беше наклонило под тридесетградусов ъгъл. Той се придвижваше леко надолу през счупено оборудване, паднали камъни и тела. Лъчът на фенерчето улови ефрейтор Прадос, който се беше облегнал на една от напуканите и изкривени стени. Лицето на мъжа беше обезобразено, а от бедрото му се подаваше лъскава кост. Уорнър продължи по онова, което беше останало от коридора. В тавана и стените се бяха отворили огромни дупки, от които течеше вода върху хаоса от камъни и тръби. Все още чуваше писъците в далечината. Трябваше да намери някой, който да му помогне да измъкне полковник Маклин, защото без него нямаше да оцелеят. Самият той нямаше как да се спусне в ямата, хванала го в капан, заради наранения си гръб. Не, налагаше се да намери някой друг — някой достатъчно малък, за да се побере, но достатъчно силен, за да свърши работата. Само Бог знаеше какво щеше да намери, когато изпълзеше на първо ниво.
Но полковникът разчиташе на него и нямаше намерение да предава доверието му.
Бавно и много болезнено Уорнър продължи да си проправя път през отломките, като пълзеше право по посока на писъците.
15
Роланд Кронингер се беше свил на кривия под сред останките от столовата на Земен дом. Над воя и писъците се открояваше един неумолим вътрешен глас, който постоянно повтаряше: Кралския рицар… Кралския рицар… Кралския рицар никога не плаче.
Навсякъде беше мрак, разкъсван единствено от някой огнен език, който подскачаше от някогашната кухня. Слабата му светлина осветяваше паднали камъни, счупени маси и столове и премазани човешки тела. Тук-там някой се олюляваше в тъмнината като страдалец в каверните на ада, а под масивните скални отломки, отчупили се от тавана, помръдваха затиснати хора.
Първият трус разтресе всички и мнозина паднаха от столовете си. Осветлението изгасна, но бързо се включи аварийното. През това време Роланд вече беше на пода и цялата му зърнена закуска се беше изсипала върху тениската му. Майка му и баща му бяха паднали близо до него. В столовата имаше още около четиридесет души, които бяха дошли да закусят. Няколко от тях вече викаха за помощ, но повечето бяха замлъкнали заради шока. Майка му го погледна — от косата и лицето ѝ се стичаше портокалов сок — и му каза: