— Следващата година ще отидем на плаж.
Роланд се засмя и баща му последва примера му. След малко и майка му се включи към тях и за един миг тримата се смееха. Накрая Фил съумя да каже:
— Благодаря на Бога, че не съм застраховал това място! Щеше да се наложи да съдя собствената си…
В следващия миг гласът му беше заглушен от чудовищен тътен и от пропукването на скала. Подът подскочи с такава сила, че запрати Роланд далеч от родителите му, където се блъсна в други хора и се изви по неестествен начин. От тавана западаха камъни и плочки и нещо силно го удари в главата. Сега, докато се изправяше до седнало положение със свити до брадичката колене, опипа челото си и усети лепкава кръв. Долната му устна беше цепната и също кървеше. Усещаше вътрешностите си натъртени, сякаш цялото му тяло беше изпънато като ластик и след това брутално пуснато. Нямаше представа колко време беше продължило земетресението или как се беше озовал в подобна поза, свит като бебе. Нито пък имаше идея къде са родителите му. Искаше му се да заплаче, а и в очите му вече напираха сълзи, но той беше Кралския рицар, а един кралски рицар никога не плачеше, това го имаше в ръководството на играта, беше едно от правилата, които беше написал относно какво трябваше да е правилното поведение на един воин: Кралския рицар никога не плаче — той разплаква другите.
Роланд осъзна, че е стиснал нещо в дясната си ръка. Отвори я. Бяха очилата му — лявото стъкло се беше пукнало, а дясното го нямаше. Спомни си, че ги свали, докато лежеше под масата, за да изчисти млякото от тях. Сложи си ги и се опита да стане, но му трябваше известно време, за да координира краката си. След като най-накрая успя, си удари главата в провисналия таван, който беше над два метра висок, преди да започнат трусовете. Сега трябваше да ходи приведен, за да избягва висящите кабели, тръби и скъсана арматура.
— Мамо! Татко! — провикна се Роланд, но не чу друг отговор, освен писъците на ранените. Той се затътри през останките, като постоянно викаше родителите си. Стъпи върху нещо, което издаде влажен звук. Погледна го и то му заприлича на огромна морска звезда, заклещена между два камъка. Тялото не приличаше на човешко, с изключение на това, че носеше окървавена парцалива риза.
Роланд прескочи още трупове — беше виждал такива на снимките във военните списания на баща си, но тези тук бяха различни. Тези тук бяха прекалено смазани и не можеше да различи дори пола им, ако не бяха парцалите, останали от облеклото им. Никой от тях обаче не беше майка му или баща му. Не, те бяха живи. Знаеше, че са, и продължи да ги търси. След малко едва не падна в една пропаст с назъбени краища, която беше разцепила столовата на две. Надникна в нея, но не видя дъно.
— Мамо! Татко! — провикна се към другата част на помещението, но отново не получи отговор.
Роланд не помръдна от ръба на пропастта. Цялото му тяло се тресеше. Една част от него беше вцепенена от ужас, но друга, по-голяма част, събираше сили и изплуваше на повърхността. Тази част също трепереше, но не от страх, а от чисто, хладно вълнение, което беше различно от всичко, което беше изпитвал досега. Заобиколен от смърт, той изпита силата на живота, която туптеше във вените му и го замайваше и опияняваше.
„Жив съм — помисли си Роланд. — Жив.“
Изведнъж останките от столовата на Земен дом се размазаха и промениха. Той се озова в средата на бойно поле, осеяно с трупове, а от вражеската крепост в далечината се надигаше огън. Носеше очукан щит и окървавен меч и беше на път да изпадне в шок, но все още се държеше и беше жив след холокоста на битката. Разполагаше с цял легион рицари, които беше повел в битка на това опустошено поле, но вече беше останал сам, защото беше последният оцелял кралски рицар.
Един от повалените рицари в краката му протегна ръка и го хвана за глезена.
— Моля те — изграчи окървавената му уста. — Моля те, помогни ми…
Роланд примига вцепенен. Под него лежеше жена на средна възраст, чиято долна половина на тялото беше затисната от каменна плоча.
— Моля те, помогни ми. Краката ми… о… краката ми…
„На бойното поле не трябва да има жени — помисли си Роланд. — О, не!“ Огледа се и си спомни къде се намира. Освободи глезена си и се отдръпна от ръба на пропастта.
Продължи да търси, но не успя да намери майка си и баща си. Може би бяха заровени, осъзна той… или пък бяха паднали в пропастта, бяха погълнати от мрака долу. Може би беше видял телата им, но не ги беше разпознал.