— Мамо! Татко! — провикна се отново. — Къде сте? — Не получи отговор. Чуваше се само нечие хлипане и пронизителният вой на агонизиращи хора.
Някаква светлина проблесна през пушека и намери лицето му.
— Ти — прошепна болезнено някой. — Как се казваш?
— Роланд — отговори той. Как му беше фамилията? Трябваха му няколко секунди, за да си я спомни. — Роланд Кронингер.
— Нуждая се от помощта ти, Роланд — каза човекът с фенерчето. — Можеш ли да вървиш?
Той кимна.
— Полковник Маклин е хванат в капан в контролната зала. Или поне в онова, което е останало от нея — поправи се Мечо Уорнър. Беше се свил като някакъв гърбушко. Подкрепяше се с един арматурен прът, който използваше като бастун. Някои от коридорите бяха изцяло блокирани от скални свлачища, а други бяха наклонени под невероятни ъгли и разцепени от зеещи пукнатини. В целия Земен дом ехтяха писъци и викове към Бог. Някои от стените бяха целите в кръв от телата, които бяха премазани до смърт от ударните вълни. Уорнър беше намерил петима-шестима физически здрави цивилни в останките, но само двама — един старец и едно момиченце — не бяха полудели. За съжаление обаче китката на стареца беше счупена и от нея се подаваше костта, а момиченцето не искаше да се отдалечи от мястото, на което беше изчезнал баща му. Затова на Мечо му се наложи да продължи към столовата, за да потърси някой, който да му помогне. В същото време се сети, че в кухнята имаше богат набор от ножове.
Уорнър прокара лъча на фенерчето през лицето на Роланд. На челото на момчето имаше рана и в очите му се четеше шок, но изглежда, нямаше сериозни наранявания. С изключение на кръвта, лицето му беше бледо и прашно, а тъмносинята му памучна тениска беше скъсана и разкриваше още рани на хлътналите му мършави гърди. „Не е нещо особено — помисли си капитанът, — но трябва да свърши работа.“
— Къде са родителите ти? — попита той и Роланд поклати глава. — Добре, слушай ме внимателно: бяхме ударени от ядрено оръжие. Цялата шибана страна беше ударена. Нямам представа колко от обитателите тук са мъртви, но ние сме живи, както и полковник Маклин. За да останем живи обаче, трябва да въдворим ред, доколкото това е възможно, и поради тази причина се налага да помогнем на полковника. Разбираш ли какво ти говоря?
— Така мисля — отвърна Роланд. „Ударени от ядрено оръжие — помисли си той. — Ударени от ядрено оръжие… ударени от ядрено оръжие… ударени от ядрено оръжие.“ Зави му се свят. Помисли си, че след няколко минути ще се събуди в леглото си в Аризона.
— Добре, Роланд. Не искам да се отделяш от мен. Ще отидем в кухнята, за да намерим нещо остро: месарски нож, сатър… каквото и да е. След това ще се върнем в контролната зала. — „Ако успея да намеря пътя дотам“, помисли си Уорнър… но не посмя да го изрече на глас.
— Майка ми и баща ми — каза със слаб глас Роланд. — Те са някъде… тук.
— Няма къде да отидат. Сега полковник Маклин се нуждае много повече от теб, отколкото те. Разбираш ли?
Роланд кимна. Кралския рицар!, помисли си той. Краля беше хванат в капан в подземието и се нуждаеше от помощта му! Родителите му ги нямаше, катаклизмът ги беше помел, и крепостта на Краля беше ударена от ядрено оръжие. „Но аз съм жив. Аз съм жив и съм Кралския рицар.“ Примигна срещу лъча на фенерчето.
— Ще стана ли войник? — обърна се той към капитана.
— Разбира се. Не се отделяй от мен. Трябва да влезем в кухнята.
Уорнър вървеше бавно и отпускаше цялата си тежест върху железния прът. Намериха път до кухнята, където на места все още горяха огньове. Капитанът осъзна, че се бяха подпалили провизиите в склада. Десетки консерви бяха експлодирали и съдържанието им беше полепнало по стените. Всичко беше унищожено — сухото мляко, яйцата, беконът, шунката, всичко. Уорнър знаеше, че разполагат с още един резервен склад… коремът му се сви при мисълта, че можеше да са хванати в капана на този мрак без храна и вода.
Навсякъде бяха пръснати прибори, разхвърлени от ударната вълна. Капитанът изрови един сатър с върха на импровизирания си бастун. Острието беше назъбено.
— Вземи го — нареди на момчето той и Роланд изпълни заповедта.
Излязоха от кухнята и столовата. Уорнър поведе Роланд към останките на Управлението. От горе бяха нападали каменни плочи и цялото място беше наклонено и осеяно с дълбоки пукнатини. Залата с аркадните игри все още гореше и въздухът беше натежал от дима.
— Насам — каза капитанът и насочи лъча на фенерчето си към лазарета. Влязоха вътре. По-голямата част от оборудването беше счупено и безполезно. Уорнър се разтърси наоколо, докато не намери кутия с турникети и пластмасова бутилка със спирт. Каза на Роланд да вземе един от турникетите и бутилката, след което претърси счупения шкаф с лекарствата. Под краката им хрускаха хапчета и капсули като пуканки. Лъчът от фенерчето на Уорнър освети мъртвото лице на една от сестрите, размазано от скален къс с размерите на наковалня.