Смяташе да претърси на четири крака мазето от край до край и да събере консервите и всичко друго, което можеше да намери. Очевидно разполагаха с много храна, а в консервите щеше да има достатъчно вода и сокове, за да ги поддържат живи известно време. Повече от всичко му се искаше да е светло. Едва сега разбираше колко е лошо да нямаш електричество.
Изпълзя до далечния ъгъл, за да се облекчи. „Ще мине доста време до следващата ти баня — помисли си Джош. — А и скоро няма да ти трябват слънчеви очила.“
Потръпна. Урината го изгаряше като сярна киселина.
„Поне съм жив! — успокои се той. — Може да не ми остава кой знае колко още, но съм жив. Утре може да съм мъртъв, но днес съм жив и си пикая върху коленете.“
За първи път от взрива насам си позволи да помечтае, че някак си ще успее да оживее и да види отново света навън.
18
Мракът падна без предупреждение. В юлския въздух се усещаше декемврийски студ, а черният леден дъжд продължаваше да вали върху руините на Манхатън.
Сестра Крийп и Арти Уиско стояха на върха на купчина боклуци и гледаха на запад. От другата страна на река Хъдсън, в петролните рафинерии на Хобокен и град Джърси, все още горяха пожари — с изключение на оранжевите пламъци на запад, нямаше никаква друга светлина. Дъждовните капки трополяха по кривия чадър в ярки цветове, който Арти беше намерил в руините на един спортен магазин. В него откриха и други съкровища — оранжева раница „Дей-Гло“, която мъжът носеше на гърба си и нови маратонки за Сестра Крийп. В чантата „Гучи“ на рамото ѝ имаше овъглен ръжен хляб, две консерви аншоа с удобните пръстени, които позволяваха да махнеш капачето без отварачка, пакет нарязана шунка, която се беше сготвила в опаковката си, и останала по някакво чудо здрава бутилка джинджифилова бира „Канада Драй“, която беше оцеляла след разрушението на хранителния магазин, в който се намираше. Бяха им необходими няколко часа, за да покрият терена между горната част на Пето авеню и първата им дестинация — тунел „Линкълн“. Тунелът беше срутен и реката го беше наводнила чак до будките, където се плащаха таксите за преминаващите автомобили. Навсякъде около него имаше смачкани коли, отчупени бетонни късове и трупове.
Обърнаха се и си тръгнаха в мълчание. Сестра Крийп поведе Арти на юг, към тунел „Холанд“, където също можеха да минат под реката. Преди да стигнат, падна мрак и се наложи да изчакат до сутринта, за да разберат дали „Холанд“ също се е срутил. Последният уличен знак, който клошарката намери, гласеше „Двадесет и втора западна“, но беше паднал на една страна в пепелта и вероятно беше издухан надалеч от улицата, на която трябваше да бъде.
— Е — каза тихичко Арти и се загледа в реката, — не мисля, че някои живее тук, какво ще кажеш?
— Не. — Сестра Крийп потрепери и стегна още повече палтото си от норка. — Става по-студено. Трябва да си намерим подслон. — Тя погледна през мрака към неясните очертания на няколкото сгради, които не бяха съборени. Всяка от тях можеше да се срути всеки миг, но на Сестра Крийп не ѝ харесваше колко бързо пада температурата. — Хайде — каза тя и тръгна към една от тях. Арти я последва, без да задава въпроси.
По време на пътуването си попаднаха само на четирима души, които не бяха убити от взрива, като трима от тях бяха толкова премазани, че смъртта им не беше далеч. Четвъртият беше ужасно изгорен мъж в бизнес костюм на райета, който зави като куче, когато го приближиха, и се навря в една пукнатина, за да се скрие. Сестра Крийп и Арти продължиха. По пътя си се натъкнаха на толкова много трупове, че ужасът от смъртта изгуби своето въздействие. Шокираха се единствено ако чуеха стенания в отломките, както се случи веднъж — някой се смееше и пищеше в далечината. Тръгнаха по посока на гласа, но не намериха жив човек. Този лудешки смях не остави Сестра Крийп на мира, защото ѝ напомни за смеха на мъжа с горящата ръка, който чу в киното.
Има и други, които са живи някъде там, беше казал той. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.
— Ще видим тази работа, шибаняко — каза клошарката.
— Какво? — попита Арти.
— О, нищо. Просто си… мислех. — Мислех си, осъзна тя. Мисленето не беше едно от нещата, които правеше често. Последните няколко години ѝ бяха като петно, а преди тях имаше само мрак, нарушаван единствено от въртяща се синя светлина и демона с жълтия дъждобран. „Истинското ми име не е Сестра Крийп! — изведнъж си помисли тя. — Истинското ми име е…“ Но не се сети какво е, коя беше и откъде беше дошла. „Как стигнах дотук?“, запита се, но не можа да си отговори.