„Представа си нямаш колко си права“, помисли си Сестра Крийп.
— Опитах се да им се противопоставя — намеси се Джак. — Явно обаче вече не съм в добра бойна форма. — Той се обърна и Сестра Крийп и Арти потръпнаха. Целият гръб на Джак Томачек, от раменете до кръста, представляваше яркочервена гнойна маса от изгорена кожа. Той отново се обърна към тях. — Най-лошото изгаряне, което този стар поляк някога е имал. — Полицаят се усмихна горчиво.
— Чухме ви, че сте тук горе — каза Бет. — В началото си помислихме, че онези са се върнали. Дойдохме да подслушаме и ви чухме, че ядете. Слушайте… Испанката не е яла нищо. Може ли да ѝ занеса малко хляб?
— Заведете ни в мазето. — Сестра Крийп стана на крака. — Ще отворя шунката.
Бет и Джак ги поведоха по някакъв коридор. От горе се стичаше вода и на пода се образуваше голяма черна локва. Стигнаха до дървено стълбище без парапет, което водеше надолу в мрака. Стъпалата се тресяха заплашително под краката им.
Долу наистина беше по-топло, макар и само с няколко градуса, но от устите им продължаваше да излиза пара. Каменните стени все още се държаха и таванът беше почти здрав, ако се изключеха няколкото дупки, през които влизаше дъждът. „Тази сграда е стара — помисли си Сестра Крийп. — Вече не ги правят толкова здрави.“ Каменни колони, разположени на интервали, поддържаха тавана. Някои от тях бяха напукани, но все още никоя не се беше срутила. Все още, помисли си клошарката.
— Ето я. — Бет тръгна към някаква фигура, която се беше свила в основата на една от колоните. Точно върху главата ѝ се стичаше черна вода; тя се намираше в увеличаваща се локва от заразен дъжд и държеше нещо в ръцете си. Запалката на Бет изгасна. — Съжалявам — каза тя. — Стана прекалено гореща, а и не искам да използвам всичката ѝ газ. Беше на господин Каплан.
— Какво направихте с телата?
— Изнесохме ги. Това място е пълно с коридори. Отнесохме ги в края на един от тях и ги оставихме там. Аз… исках да кажем молитва за тях, но…
— Какво?
— Забравих как да се моля — отвърна тя. — Моленето… вече няма особен смисъл.
Сестра Крийп изсумтя и бръкна в чантата, за да извади пакета с нарязана шунка. Бет коленичи и предложи бутилката с джинджифилова бира на жената от испански произход. По ръката ѝ закапа дъждовна вода.
— Ето — каза тя. — Нещо за пиене. Ел дринко.
Испанката издаде тих скимтящ звук, но не отговори.
— Не иска да помръдне оттам — каза Бет. — Водата пада точно върху нея, но тя не иска да се премести на два метра на сухо. Искаш ли храна? Ядене? Господи, как може да живееш в Ню Йорк и да не знаеш английски?
Сестра Крийп почти беше махнала опаковката от шунката. Откъсна парче от нея и коленичи до Бет Фелпс.
— Използвай отново запалката си. Може би ако види какво имаме, ще успеем да я преместим оттам.
Запалката светна. Сестра Крийп погледна покритото с мехури, но все още красиво лице на младата жена от испански произход, която беше на около двадесет години. Дългата ѝ черна коса беше опърлена по краищата, а по скалпа ѝ имаше зачервени дупки, които бяха напълно изгорени. Испанката не обърна никакво внимание на светлината. Огромните ѝ дълбоки кафяви очи не се отделяха от онова, което държеше в ръцете си.
— О — каза нежно Сестра Крийп. — О… не.
Детето беше на около три години — момиченце, с лъскава черна коса като тази на майка ѝ. Клошарката не можеше да види лицето му. Но и не искаше. Една мъничка извита ръчичка се подаваше нагоре, все едно се опитваше да хване майка си, а вкочанеността на трупа ѝ подсказваше, че бедното създание е мъртво от известно време.
Водата течеше от една дупка в тавана, падаше върху косата на жената от испански произход и се стичаше по лицето ѝ като черни сълзи. Тя затананика тихичко и започна да люлее нежно и с любов трупа.
— Изгубила си е ума — каза Бет. — Така е, откакто детето почина миналата вечер. Тя също ще умре, ако не се махне от тази вода.
Сестра Крийп почти не чуваше думите на жената, сякаш ѝ говореше отдалеч. Тя протегна ръце към Испанката.