Зад Сестрата стояха Арти, Бет Фелпс и жената от испански произход. Всички се бяха загърнали със завеси и палта, които да ги пазят от вятъра. Испанката плака през по-голямата част от нощта, но сега очите ѝ бяха сухи и беше приключила с плакането.
Под хребета, на който стояха, се намираше входът на тунел „Холанд“. Той беше запушен от превозни средства, чиито резервоари бяха експлодирали, но не това беше най-лошото. Сестрата видя, че останките от всички тези автомобили бяха затънали до над гумите в мръсна вода от река Хъдсън. Някъде вътре в този дълъг и мрачен тунел таванът беше поддал и водата беше нахлула вътре. Все още не беше достатъчно, за да го срути като тунел „Линкълн“, но достатъчно, за да направи прекосяването му едно опасно изпитание в блато от изгорели автомобили, тела и Бог знае какво още.
— Не ми се плува — каза Джак. — Нито пък изгарям от желание да се удавя. Ако това копеле се изтърси на главите ни, можем да си цункаме задниците за сбогом.
— Добре, имаш ли по-добро предложение?
— Ще отидем на изток до Бруклинския мост. Или ще минем през Манхатънския мост. Само не оттук.
Сестрата обмисли вариантите за момент. Тя държеше кожената си чанта близо до себе си и вътре в нея усещаше очертанията на стъкления пръстен. По някое време през дългата нощ сънува създанието с горящата ръка, което крачеше гордо сред дима и руините и се оглеждаше за нея. Страхуваше се от него много повече, отколкото от наводнения тунел.
— Ами ако мостовете вече ги няма?
— А?
— Ами ако двата моста ги няма? — повтори спокойно въпроса си тя. — Огледайте се наоколо и ми кажете дали според вас тези уязвими мостове са оцелели след онова, което е отнесло Световния търговски център и „Емпайър Стейт Билдинг“.
— Възможно е. Няма как да разберем, ако не проверим.
— И така ще изгубим още един ден. През това време тунелът може да бъде напълно наводнен. Не знам за вас, но аз нямам нищо против да си намокря краката.
— Тцъ. — Джак поклати глава. — Няма начин да вляза там, госпожо! А ти си пълна откачалка, ако го направиш. Виж, защо искаш да напуснеш Манхатън? Тук можем да намерим храна и да се върнем обратно в мазето! Няма нужда да си тръгваме!
— Вие да — съгласи се Сестрата. — Но аз трябва да продължа. Тук няма нищо.
— Аз идвам с теб — каза Арти. — Не се страхувам.
— Кой е казал, че се страхувам? — контрира го Джак. — Не се страхувам! Просто не съм шибан ненормалник, това е всичко!
— Бет? — Сестрата се обърна към младата жена. — Ами ти? Ще дойдеш ли с нас или не?
Бет погледна изплашено към запушения тунел и след малко отговори:
— Да. Идвам с вас.
Сестрата докосна Испанката по ръката, посочи ѝ тунел „Холанд“ и пресъздаде с два пръста ходещо човече. Другата жена все още беше прекалено шокирана, за да отговори.
— Трябва да стоим близо един до друг — каза Сестрата на Бет и Арти. — Не знам колко ще е дълбока водата там.
Мисля, че трябва да се хванем за ръце, докато прекосяваме тунела, за да не изгубим някого. Става ли?
Двамата кимнаха. Джак изпръхтя.
— Вие сте полудели! Изгубили сте си ума!
Сестрата, Бет и Арти тръгнаха надолу по хребета към входа на тунела. Испанката ги последва. Джак изкрещя зад тях:
— Няма да успеете да го прекосите, госпожо! — Другите нито спряха, нито погледнаха назад и след малко полицаят тръгна след тях.
Сестрата спря. Беше нагазила в студената вода до глезените.
— Дай ми запалката си, Бет — каза тя. Младата жена ѝ я даде, но не я запали веднага. Клошарката хвана ръката на Бет, Бет хвана тази на Арти, а Арти хвана тази на Испанката. Джак Томачек завърши веригата.
— Добре. — Сестрата чу страха в гласа си и разбра, че трябва да направи следващата стъпка, преди нервите ѝ да я предадат. — Да вървим. — Тя тръгна покрай туловищата на автомобилите в тунел „Холанд“ и водата запълзя към коленете ѝ. В нея, подобно на коркови тапи, се носеха мъртви плъхове.
След като измина по-малко от три метра в тунела, водата стигна до бедрата ѝ. Сестрата запали запалката и слабият ѝ пламък подскочи. Светлината разкри кошмарна фантасмагория от смачкан метал — коли, камиони и таксита бяха разкъсани и превърнати в наполовина потопени форми, които не приличаха на излезли от този свят. Стените на тунела бяха овъглени и като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват. Клошарката беше наясно, че тук беше вилнял истински ад, когато всички газови цистерни бяха експлодирали. От далечината пред тях се разнесе ехтящият звук от водопад.