Също така видяха първите автомобили, които не бяха смачкани. Навсякъде имаше изоставени коли със станала на мехури боя и счупени прозорци. Бяха разхвърлени като боклуци на улицата, но само една от тях имаше ключ, който беше счупен в стартера. Продължиха напред, като се тресяха от студ, а сивият кръг на слънцето се движеше на небето.
Една смееща се жена, облечена в тънък син пеньоар, с подпухнало и наранено лице, седеше на предната веранда на една от къщите и ги гледаше с насмешка.
— Закъсняхте! — изкрещя тя. — Всички си тръгнаха! Закъсняхте!
Жената държеше пистолет в скута си, затова решиха да я подминат. На една друга пресечка мъртвец с лилаво лице и с ужасно обезобразена глава се беше облегнал на знака на автобусна спирка. Той се хилеше към небето, а ръцете му бяха прегърнали куфарчето му. В джоба на палтото на този труп Дойл Халанд беше намерил пакета цигари „Уинстън“ и запалката.
Наистина всички си бяха тръгнали. Няколко трупа лежаха в градините, алеите и върху стъпалата на къщите, но онези, които бяха останали живи и бяха запазили част от разума си, бяха избягали от радиуса на холокоста. Докато седеше пред огъня и пушеше цигарата на мъртвеца, Сестрата си представи масовото изселване на тези хора от покрайнините, как френетично опаковаха възглавници, хартиени пликове с храна и абсолютно всичко, което можеха да носят, докато Манхатън се разтапяше зад Палисадите. Те бяха взели децата си и бяха изоставили домашните си любимци. Бяха побягнали на запад като армия от скитници и клошари, преди да ги застигне черният дъжд. Но бяха оставили одеялата си, защото беше средата на юли. Никой не беше очаквал да стане студено. Просто се бяха опитали да избягат от огъня. Къде смятаха да отидат и да се скрият? Студът щеше да ги настигне и много от тях сигурно вече бяха заспали дълбоко в прегръдката му.
Другите от групичката на Сестрата се бяха свили на пода зад нея и спяха на възглавници от дивани и на килими. Тя си дръпна отново от цигарата и погледна грубия профил на Дойл Халанд. Свещеникът се взираше в огъня с цигара между устните си и внимателно масажираше с дългите пръсти на ръката си крака, който беше пронизан от металното парче. Този човек беше адски корав, помисли си клошарката. Днес нито веднъж не ги накара да спрат, за да си почине, макар че болката от вървенето се беше изписала върху тебеширенобялото му лице.
— Какво планираше да правиш? — попита го Сестрата. — Да останеш близо до онази църква завинаги ли?
Халанд се поколеба, преди да отговори.
— Не. Не завинаги. Само докато… Не знам, само докато се появеше някой, който отива нанякъде.
— Защо не тръгна с останалите?
— Останах, за да дам последно причастие на колкото се може повече хора. Шест часа след взрива дадох толкова много, че останах без глас. Не можех да говоря, а умиращите бяха безброй. Те ме молеха да спася душите им. Молеха ме да ги отведа в рая. — Свещеникът ѝ хвърли бърз поглед и го отмести. Очите му бяха сиви на зелени петна. — Молеха ме — повтори нежно той. — А аз дори не можех да говоря, затова само се кръстех… и ги целувах. Целувах ги, преди да заспят, и всички те ми се доверяваха. — Халанд си дръпна от цигарата, издиша дима и го проследи как се понесе към камината. — „Свети Матей“ беше моята църква от повече от дванадесет години. Постоянно се връщах при нея и се разхождах в руините ѝ в опит да разбера какво се беше случило. Имахме някои прекрасни статуи и стъклописи. Дванадесет години. — Той бавно поклати глава.
— Съжалявам — каза Сестрата.
— Защо? Нямаш нищо общо с това. Просто… нещо е излязло от контрол. Може би никой не е можел да го спре. — Халанд я погледна отново и този път погледът му се задържа върху хваналата коричка рана в кухината на врата ѝ. — Какво е това? — попита я той. — Прилича на разпятие.
Сестрата докосна мястото.
— Носех верижка с кръст на нея.
— Какво се случи?
— Някой… — Тя млъкна. Как можеше да го опише? Дори сега съзнанието ѝ се опитваше да страни от този спомен, защото не беше безопасно да мисли за него. — Някой ми го отне — довърши най-накрая.
Халанд кимна замислено и издиша струйка дим от ъгълчето на устата си. Очите му я затърсиха през синята мъгла.
— Вярваш ли в Бог?
— Да.
— Защо? — попита тихо той.
— Вярвам в Бог, защото някой ден Исус ще дойде и ще вземе всички, които си струват, по време на Граб… — „Не — каза си Сестрата. — Не. Онази, която бърбореше подобни глупости, чути от другите клошарки, беше Сестра Крийп.“ Тя млъкна, събра си мислите и отговори: — Вярвам в Бог, защото съм жива и не мисля, че бих стигнала дотук сама. Вярвам в Бог, защото смятам, че ще живея, за да видя утрешния ден.