— Слушам те — прикани я Халанд.
— Накара ме да се замисля за пясък — продължи Сестрата. — Пясъкът е най-безполезното нещо на света, но виж в какво може да се превърне, когато попадне в правилните ръце. — Тя прокара пръсти по кадифената повърхност на стъклото. — Дори най-безполезното нещо на света може да бъде красиво. Просто е необходимо да използваш правилните щрихи. Докато гледах това красиво чудо и го държах в ръцете си, то ме накара да мисля, че и аз не съм чак толкова безполезна. Накара ме да искам да стана от задника си и да живея. Преди бях луда, но след като намерих това нещо… Вече не съм луда. Може би част от мен продължава да е, не знам, но искам да вярвам, че не всичката красота на света е мъртва. Искам да повярвам, че красотата може да бъде спасена.
— Не видях много красота през изминалите няколко дни — заяви Халанд. — Освен това чудо. Права си. То е един много, много красив боклук. — Той се усмихна вяло. — Или корона. Или каквото вярваш, че е.
Сестрата кимна и надникна в дълбините на стъкления пръстен. Нишките от благородни метали под стъклото проблясваха като искри. Пулсирането на един голям и тъмнокафяв топаз привлече вниманието ѝ. Усещаше погледа на Дойл Халанд върху себе си, чуваше пукането на огъня и бруленето на вятъра отвън, но кафявият топаз и хипнотичният му ритъм — толкова нежен и постоянен — изпълни зрението ѝ. „О — помисли си тя, — какво си ти? Какво си ти? Какво…“
Клошарката примига.
Вече не държеше стъкления пръстен.
И вече не седеше пред огъня в къщата в Ню Джърси. Около нея духаше вятър и тя усети сухата и изгоряла земя, и… още нещо. Какво ли беше?
Да. Разбра какво е. Миризмата на изгоряла царевица.
Сестрата се намираше на огромна равна нива, а небето над нея беше виеща се маса от мръсносиви облаци, през които се гмуркаха електриковосини светкавици. Около нея имаше хиляди овъглени царевични стъбла… и единствената отличителна черта в тази ужасна пустош беше една огромна могила на стотина метра от нея, която приличаше на гроб.
„Сънувам — помисли си клошарката. — В момента се намирам в Ню Джърси. Това е съновидение — просто картина в главата ми, нищо друго. Мога да се събудя по всяко време и отново ще се озова в Ню Джърси.“
Сестрата погледна странната могила и се зачуди докъде стигаха границите на този сън. „Ако направя крачка напред — помисли си тя, — дали цялото това нещо ще се разпадне като снимачна площадка на филм?“ Реши да провери и направи една-единствена крачка. Съновидението остана непокътнато. „Ако това е сън, то тогава вървя в съня си на много далечно от Ню Джърси място, защото мога да усетя вятъра в лицето си!“
Сестрата стъпваше върху сухата земя и царевичните стъбла към могилата; под краката ѝ не се вдигаше прах. Имаше чувството, че се носи над нивата като призрак, а не върви, макар да беше наясно, че краката ѝ се движеха. Наближи малкото възвишение и установи, че всъщност представлява смесица от натрупана пръст, хиляди изгорели царевични стъбла, парчета дърво и циментови тухли. Наблизо се мъдреше смачкано метално туловище, което някога беше кола, а друго такова почиваше на около петнадесет метра от първото. Навсякъде бяха разпръснати още отломки от метал, дърво и какво ли не: това там приличаше на пистолета на бензиноколонка, а онова на изгорелия капак на куфар. Парцали от дрехи — малки дрехи — лежаха наоколо. Сестрата тръгна — сънебродя, помисли си тя — покрай част от колелото на каруца, което беше заровено наполовина в пръстта, както и покрай останка от табела, на която все още едва се различаваха буквите: П… О… У.
Клошарката спря на около двадесет метра от подобната на гроб могила. „Странно е да сънувам нещо подобно — помисли си тя. — Можеше да е голяма сочна пържола и сладоледена мелба.“
Огледа се във всички посоки, но не видя нищо друго освен опустошение.
Не, не беше така. Нещо на земята привлече погледа ѝ — някаква малка фигурка — и тя тръгна в съня си към нея.
Това беше кукла, осъзна Сестрата, когато наближи предмета. Кукла с малко синя козина, останала по тялото ѝ, и две пластмасови очи с малки черни зеници, които знаеше, че ще се заклатят, ако я вдигне. Тя застана над играчката, която ѝ беше позната отнякъде, и я накара да се сети за собствената си мъртва дъщеря, кацнала пред телевизора. Гледаше повторения на един стар детски сериал на име „Улица Сезам“, който беше от любимите ѝ.
Сестрата помнеше как детето весело посочваше към екрана и викаше:
— Бисквитииии!
Бисквитеното чудовище. Да. Точно то лежеше в краката ѝ.