Опипващите пръсти на Маклин намериха стъклопласт. Той беше част от системата на въздушните филтри, които прочистваха издишаното от обитателите на Земен дом в случай на ядрена атака. Със сигурност вършеше страхотна работа, нали?, помисли си мрачно полковникът. Разкъса филтъра и продължи да пълзи. Шахтата постепенно завиваше наляво и на него му се наложи да разкъса още филтри и подобни на жалузи прегради, направени от гума и найлон. Дишаше с големи усилия и чу, че положението на Роланд зад него не е по-розово. Хлапето беше адски кораво. Всеки, който имаше подобна воля за живот, беше човек, с когото да се гордееш, независимо че приличаше на четиридесеткилограмова хърба.
Маклин спря. Докосна нещо метално пред себе си — това беше перка: един от вентилаторите, които засмукваха въздух от вън.
— Трябва да сме близо до повърхността! — каза той. Димът продължаваше да се вие покрай него в мрака. — Трябва да сме близо!
Полковникът сложи ръка в средата на перката и натисна, докато мускулите на рамото му не го заболяха. Перката беше здраво завинтена и нямаше намерение да поддаде. „Проклета да си! — кипна той. — Проклета да си, мамка ти!“ Натисна отново с всички сили, но не постигна нищо освен да се измори още повече. Перката нямаше намерение да ги пусне да минат.
Маклин облегна буза върху студения алуминий и се опита да помисли, да си представи плана на Земен дом. Как се обслужваха тези вентилатори? „Мисли!“ Не успя да си представи правилно плановете, те постоянно потреперваха и се разпадаха на части.
— Слушайте, полковник! — провикна се Роланд.
Маклин се ослуша. Не чуваше нищо друго освен собственото си сърцебиене и свистенето на наранените си бели дробове.
— Чувам вятър! — каза момчето. — Чувам вятър там горе! — То се протегна и усети движението на въздушни маси. Тихият звук на виещия навън вятър идваше точно над тях. Прокара ръце през смачканата стена вдясно, а после и вляво… и напипа метални стъпала. — Има път нагоре! Точно над главите ни се намира друга шахта! — Роланд хвана най-долното стъпало и използва останалите, за да се изправи прав. — Ще се покатеря — каза на полковника и се зае.
Воят на вятъра се усили, но все още нямаше светлина. Момчето се беше изкатерило около пет-шест метра, когато ръката му докосна някакво метално колело над главата му. Пръстите му заопипваха наоколо и намериха напукана бетонна повърхност. Помисли си, че е попаднало на капака на люк, като онези на кулите на подводниците, които можеха да се отварят и затварят с помощта на подобно колело. Само че усещаше силно движение на въздуха. Вероятно взривът беше разместил люка, защото вече не беше запечатан.
Роланд сграбчи металното колело и се опита да го завърти. Нещото не помръдваше. Той изчака минута, за да събере сили и решителност. Ако някога беше имал нужда от мощта на Кралския рицар, това беше моментът. Нападна колелото отново. Този път му се стори, че се помести със сантиметър, но не беше сигурен.
— Роланд! — провикна се полковник Маклин отдолу. Най-накрая беше свързал правилно плановете в главата си. Вертикалната шахта беше използвана от поддръжката, за да сменя въздушните филтри и преградите в този сектор. — Някъде там трябва да има бетонен капак! Отваря се на повърхността!
— Намерих го! Опитвам се да го отворя! — Момчето се хвана за най-близкото стъпало с една ръка, стисна колелото и направи нов опит да го завърти с всяка останала в мускулите му капка сила. Разтресе се от усилието. Очите му бяха затворени, а по челото му изби пот. „Хайде де! — прикани Съдбата, Господ, Дявола или който там отговаряше за тези неща той. — Хайде!“
Продължи да влага всичките си сили в задачата и нямаше намерение да се отказва.
Металното колело помръдна. С два сантиметра. После с пет. После с десет.
— Успях! — провикна се Роланд и започна да върти колелото с туптяща от болка ръка. Някаква верига задрънча върху зъбите на зъбни колела и вятърът запищя. Люкът беше поддал и се вдигаше, но все още нямаше никаква светлина.
Роланд завъртя колелото с четири пълни оборота, след което се разнесе пронизителният вой на вятъра, който задуха в шахтата като обезумял и посипа лицето му с щипещи песъчинки. Едва не го събори и момчето се хвана с две ръце за стъпалото, докато вятърът го брулеше. Беше отслабнало от борбата си с колелото, но знаеше, че ако се пусне, бурята ще го засмуче и ще го запрати в мрака като хвърчило и никога вече няма да го върне обратно на земята. Развика се за помощ, но дори сам не чуваше гласа си.