— Някога чувала ли си за масова хипноза? — попита я с многозначителен тон Халанд. — Това нещо влиза под същия общ знаменател като кървящите статуи, виденията и изцеряването чрез вяра. Всички искат да вярват, така че се превръща в истина. Виж, знам за какво говоря. Виждал съм дървена врата, на която стотици хора се кълнат, че виждат снимка на Господ в боята. Виждал съм прозорец, в който цял квартал вижда изображение на Дева Мария… И знаеш ли какво беше това? Грешка. Дефект в стъклото, нищо повече. Няма никаква магия в една грешка. Хората виждат онова, което искат да видят, и чуват онова, което искат да чуят.
— Ти не искаш да повярваш — възпротиви му се с предизвикателен глас Арти. — Защо? Страхуваш ли се?
— Не, просто съм реалист. Мисля, че вместо да говорим празни приказки за някакъв боклук, трябва да намерим още дърва за огъня, преди да е изгаснал.
Сестрата го изгледа. Пламъците изяждаха последните трески от един счупен стол. Тя внимателно взе стъкления пръстен от Бет, който беше станал горещ в дланите ѝ. Може би цветовете и пулсациите наистина предизвикваха картини в главата ѝ, помисли си клошарката. Изведнъж си спомни един предмет от своето детство: стъклена топка, напълнена с черно мастило, която приличаше на черната осмица от билярда. Трябваше да си пожелаеш нещо, да мислиш много усърдно за него и след това да обърнеш топката наобратно. В дъното ѝ се появяваше малък бял многостен, от всяка страна на който бяха изписани различни неща като „Желанието ти ще се изпълни“, „Сигурно е“, „Съмнително е“ и досадното „Попитай отново по-късно“. Това бяха отговори за всякакви въпроси на едно дете, което отчаяно искаше да повярва в магията; можеха да се направят всякакви изводи от тези отговори. Може би точно това представляваше и стъкленият пръстен: загадъчна топка, която те кара да виждаш онова, което искаш да видиш. В този ред на мисли Сестрата въобще нямаше желание да сънеброди през опожарена прерия. Картината просто се беше появила и я беше потопила в себе си. Какво беше тогава това нещо — тайна топка или врата към сънищата?
Храната и водата от сънищата може и да бяха способни да уталожат желанието за тях, помисли си клошарката, но те се нуждаеха от истински. Както и от дърва за огъня. А единственото място, от което можеха да се сдобият с всичко това, беше навън, в някоя от другите къщи. Прибра стъкления пръстен обратно в чантата си.
— Трябва да изляза — обяви тя. — Може би ще успея да намеря някаква храна и нещо за пиене в съседната къща. Арти, ще дойдеш ли с мен? Можеш да ми помогнеш да счупим някой стол или нещо друго за дървен материал. Става ли?
Продавачът на обувки кимна.
— Да. Не се страхувам от малко вятър и дъжд.
Сестрата погледна Дойл Халанд. Погледът му се плъзна по чантата „Гучи“.
— Ами ти? Ще дойдеш ли с нас?
Свещеникът сви рамене.
— Защо не? Но ако вие двамата тръгнете в една посока, аз ще поема в друга. Ще претърся къщата отдясно, ако вие отидете в тази отляво.
— Става. Добра идея. — Клошарката стана. — Трябва да намерим чаршафи, в които да увием дървата и други неща, за да можем да ги носим. Мисля, че ще е по-безопасно, ако пълзим, а не вървим. Ако останем близо до земята, вятърът няма да е толкова силен.
Арти и Халанд намериха чаршафи и ги стиснаха под мишниците си, за да не се отворят като парашути на вятъра. Сестрата настани удобно Бет и направи знак на Хулия да остане с нея.
— Внимавай — каза секретарката. — Навън като че ли не е особено приятно.
— Ще се върнем — обеща ѝ клошарката, прекоси стаята и отиде до предната врата… която беше единственото дървено нещо, останало недокоснато от огъня в камината. Натисна дръжката и изведнъж стаята се изпълни със студ, силен вятър и леден дъжд. Сестрата падна на колене и запълзя по хлъзгавата веранда, като стискаше здраво кожената си чанта. Светлината беше с цвят на гробищна пръст, а брулените от вятъра къщи около тях бяха наклонени като изкривени надгробни плочи. Следвана плътно от Арти, тя запълзя бавно надолу по стъпалата към замръзналата ливада. Погледна назад и присви очи заради щипещите ледени прашинки. Дойл Халанд се придвижваше към къщата отдясно, като внимателно тътреше ранения крак след себе си.
Бяха им необходими почти десет вледеняващи минути, за да стигнат до съседната къща. Почти целият покрив беше отнесен и ледът беше покрил всичко. Арти се зае за работа, като си намери една ниша, в която да завърже чаршафа като чанта, за да събере парчетата дървен материал, които бяха разхвърляни навсякъде. В останките от кухнята Сестрата се хлъзна на лед и падна тежко на задника си. За щастие, намери няколко консерви със зеленчуци в килера, няколко замръзнали ябълки, лук и домати и няколко втвърдени полуфабриката в хладилника. Всичко, което можеше да се събере в чантата ѝ, влезе в нея. Пръстите ѝ бяха вкочанени. Тя завлачи своя вързоп с плячка и намери Арти с неговия издут чаршаф-торба, пълен с дървен материал.